От ужас дъхът ми спря.
— Откриват телата, но двуколката остава потънала дълбоко в тинята. От този ден Дженет Хъмфри започва да полудява.
— Това учудва ли някого?
— Не. Жената полудява от скръб, от гняв и от желанието да си отмъсти. Обвинява сестра си, че е изпратила детето на път този ден, макар че не е имало виновни, тук мъглата плъзва изневиделица.
— Миг след като небето е било чисто…
— Дали поради тежката загуба, дали поради лудостта, не се знае, но Дженет се разболява и започва да слабее. Плътта й направо се топи, става бледа като смъртник, заприличва на жив скелет, на ходещо привидение. Когато върви по улиците, хората бягат от нея. Децата се плашат. Накрая Дженет умира. Умира нещастна, съсипана от омраза. И със смъртта се превръща в призрак, който и досега не е намерил покой.
— Как през цялото това време? Цели петдесет години?
— Не съвсем. Появява се, после задълго изчезва. В последните години почти не се мяркаше. Но все още я виждат, а ако човек наближи тресавищата, чува страшни писъци.
— Дали госпожа Драблоу ги е чувала?
— Кой знае…
— Е, сега и госпожа Драблоу е мъртва, така че положително духът на Дженет ще се успокои.
Но господин Дейли не беше свършил разказа си. Тепърва предстоеше да чуя най-важното от историята.
— А когато Дженет се появява — каза той с глух глас, — когато се появява на гробището, в тресавищата или по улиците на града, дори ако е само за миг, независимо кой я вижда, има един определен и неизбежен резултат.
— Какъв? — прошепнах аз.
— Умира дете, и то вследствие на насилие или при ужасни обстоятелства.
— Искаш да кажеш, при нещастен случай?
— Обикновено при нещастен случай. Един-два пъти обаче е станало и след боледуване, като детето се разболява същия ден или същата нощ, а дори и веднага.
— Все едно кое дете, така ли? Дете от града?
— Да. Например детето на Джеръм.
Изведнъж в съзнанието ми изникна картината на редицата сериозни личица и на ръцете, стиснали перилата на оградата около училищния двор в деня, когато погребахме госпожа Драблоу.
— Но нали… в крайна сметка понякога умират… и деца?
— Така е.
— Нима има нещо повече от съвпадение между тяхната смърт и появяването на тази жена?
— Разбирам, че ти е трудно да го повярваш. Естествено е да се съмняваш.
— Струва ми се…
— Но ние го знаем със сигурност.
Известно време гледах мрачното, решително лице на господин Дейли, след което тихо казах:
— Да, и аз не се съмнявам.
После много дълго двамата не разменихме нито дума повече.
Съзнавах, че тази сутрин съм станал жертва на значителен потрес, след като преживях няколко денонощия на възбуда и нервно напрежение, последвали появата на призрака край „Тресавището на змиорките“. Но не си давах изцяло сметка колко дълбоко и пагубно бе въздействало това както на тялото, така и на душата ми.
Вечерта си легнах, както смятах, за последен път в къщата на семейство Дейли. Възнамерявах на сутринта да взема първия влак за Лондон. Когато съобщих на господин Дейли своето решение, той не ми възрази.
Спах много лошо, горе-долу на всеки час се събуждах от бурни кошмари, уплашен и целият плувнал в пот, а в промеждутъците лежах и усещах колко напрегнато е тялото ми, ослушвах се, спомнях си и преповтарях наум всичко, което се беше случило. Задавах си въпроси, на които нямаше отговор — за живота и смъртта, за границата между тях. И редях молитви. Искрени, прости и пламенни молитви.
От ранни години както повечето деца аз бях възпитан да вярвам в Бога и в добродетелите на християнството и макар все още да вярвах, че това учение вероятно дава най-добрата насока за един почтен живот, все ми се струваше, че Бог е някъде далече, а молитвите са само обикновено задължение. Сега обаче не мислех така. Сега се молех ревностно, със страстта на новопокръстен. Сега напълно съзнавах, че се води битка между силите на доброто и злото и човек трябва да застане на едната или другата страна.
Бавно се изнизаха часовете до сутринта, а на разсъмване времето отново беше облачно и влажно — неприятен мрачен ноемврийски ден. Станах. Главата ме болеше, очите ми горяха, усещах краката си като олово, но все някак успях да се облека и да се замъкна на долния етаж, за да закуся. Но направо не можех да гледам храната, затова пък изпитвах страхотна жажда и изпих безброй чаши чай. От време на време господин и госпожа Дейли ме поглеждаха с безпокойство, а аз им разказвах плановете си. Струваше ми се, че ще се почувствам по-добре едва когато седна във влака, а околностите на Крайтън Гифорд се мярнат край прозореца и изчезнат. Споделих това с домакините, макар че същевременно се опитах да изкажа голямата си благодарност към тях, защото ги чувствах спасители, на които дължа и живота, и все още здравия си разум.