Единственото, за което съжалих, когато напусках това място, беше искрената тъга, че се разделям с обществото на господин и госпожа Дейли. Когато си стиснахме ръцете, помолих Самюъл Дейли да обещае, че ще ни посети в Лондон, където ходеше — както сам каза — един, най-много два пъти в годината. И още нещо — поръчахме да ни запазят кученце, когато Паяк има потомство. Малкият ми другар много щеше да ми липсва.
Имаше обаче един последен въпрос, който исках да задам, макар че ми беше трудно да отворя дума за това. Но когато Стела се отдалечи и не можеше да ме чуе, погълната от разговор с госпожа Дейли, която бе успяла да предразположи с присъщата си сърдечност и топлота, аз не се удържах и запитах:
— Трябва да ми кажеш… — Самюъл Дейли ме стрелна с очи. — Онази нощ ти ми каза — продължих аз, като поех дълбоко въздух, за да се успокоя, — че в такъв случай в Крайтън Гифорд винаги умира дете.
— Да.
Не можех да продължа, но изражението ми беше достатъчно красноречиво. Знаех, че отчаяното ми желание да узная истината е изписано по лицето ми.
— Няма нищо — побърза да каже Дейли. — Нищо не се е случило…
Бях сигурен, че щеше да добави „засега“, ала се въздържа, затова го добавих вместо него, но той замълча и само поклати глава.
— Моля се на Бога това да не стане — рекох аз. — Дано веригата да се е скъсала… Дано силата й да е към своя край… Дано тази жена изчезне… И аз да съм последният, който я е видял.
Дейли стисна рамото ми, за да ме успокои.
— Да, да, имаш право.
Повече от всичко на света исках това да е така, защото смятах, че времето, изминало откакто видях жената в черно — призрака на Дженет Хъмфри — е достатъчно дълъг период и положително може да послужи за доказателство, че проклятието е спряло да действа. Бях срещнал нещастна, безумна, злочеста жена, умряла от мъка и печал, обсебена от омраза и желание за мъст. Горестта и озлоблението, които я караха да отнема децата на други майки, защото е изгубила собствената си рожба, бяха разбираеми. Разбираеми, но непростими.
Мислех си, че никой не можеше да й помогне с нищо, освен, да речем, ако се молеше душата й да намери покой. Госпожа Драблоу, сестра й, която тя бе обвинявала за смъртта на детето си, също беше мъртва и погребана, в къщата вече нямаше никой, а може би най-после призракът щеше завинаги да престане да се появява и ужасните последствия за невинните дечица щяха да спрат.
Автомобилът беше спрял пред входа. Взех си довиждане с господин и госпожа Дейли, здраво улових Стела под ръка и без да се отделям от нея, се качих в колата и се настаних. С въздишка на облекчение, която наподобяваше хлипане, напуснах Крайтън Гифорд.
Моята история е почти към своя край. Остава да разкажа само едно нещо. Но то е такова, че ми струва големи усилия да го опиша. Седя на писалището ден подир ден, нощ подир нощ с белия лист пред мене и не съм способен да хвана перодръжката. При това треперя и плача. Излизам, разхождам се из старата овощна градина и околността на „Монашеската обител“, вървя миля след миля, но очите ми не виждат нищо, не забелязвам нито зверовете, нито птиците, нямам представа дори какво е времето, така че няколко пъти се прибрах у дома мокър до кости и Есме много се притесни. Тя ме наблюдава, чуди се какво има, но деликатността не й позволява да ме разпитва, разбирам тревогата и загрижеността по очите й, усещам опасенията й, когато седим заедно късно вечер. Но не съм в състояние да й обясня каквото и да е, тя няма представа нито какво съм преживял, нито защо съм го преживял, и ще го узнае едва когато прочете този ръкопис, а тогава аз ще съм изминал последния си път и ще се намирам далеч от нея.
Сега обаче най-после събрах кураж и ще използвам силите, останали ми след пресъздаването на този отминал кошмар, за да запиша края на своята история.
Двамата със Стела се завърнахме в Лондон и след месец и половина се оженихме. Първоначално възнамерявахме да изчакаме поне до следващата пролет, но преживяното много ме промени и сега извънредно болезнено усещах как бързо лети времето, затова настоях да не отлагаме нито един радостен миг, и докато съдбата е благосклонна, да използваме всяка възможност и да не се отказваме от нищо хубаво. Защо трябваше да чакаме? Нима имаше друго освен незначителните съображения за пари, собственост и имущество, което да ни пречи да се оженим? Не, нямаше. Затова се оженихме кротко, без много шум и заживяхме в моята тогавашна квартира, като наехме още една стая, предоставена ни най-любезно от хазяйката, а след време, когато се замогнехме, щяхме да имаме и собствен малък дом. Чувствахме се щастливи, както са щастливи всички младоженци, радвахме се, че сме заедно, не бяхме богати, но не бяхме и бедни, намирахме си занимания и с надежда гледахме в бъдещето. Не след дълго господин Бентли ме натовари с повече работа и съответно увеличи заплатата ми. Изрично го бях помолил да не казва нищо за „Тресавището на змиорките“, за имението и за книжата на госпожа Драблоу и нищо не научих — той никога вече не го спомена в мое присъствие.