След малко повече от година Стела роди детето ни — момче, което нарекохме Джоузеф Артър Самюъл. Кръстник му стана господин Самюъл Дейли — единствената ни връзка с онова време и онова място. Но макар че понякога ни гостуваше в Лондон, той нито веднъж не отвори дума за миналото. Аз самият пък бях толкова щастлив и доволен от живота си, че дори не се сещах за Крайтън Гифорд и кошмарите напълно спряха да ме измъчват.
Беше неделя следобед, година след раждането на нашия син. Чувствах душата си особено спокойна, изпълнена с радост. Едва ли можеше да съм по-малко подготвен за онова, което ме очакваше…
Разхождахме се в голям парк на десетина мили от Лондон, част от имението на благородник, който през летните месеци го предоставяше на гражданите. Цареше празнично, ваканционно настроение, имаше малко езеро, в което посетителите караха лодки, оркестър изпълняваше на естрадата весели мелодии, продаваха, сладолед и плодове. Семействата обикаляха по огрените от слънцето алеи, децата се търкаляха по тревата. Щастливи, ние със Стела се разхождахме, а между нас, уловил ни за ръце, малкият Джоузеф правеше първите си несигурни крачки, които ние следяхме с типичната родителска гордост.
После Стела забеляза още едно развлечение, което предлагаха: яздене на магаре и разходка с двуколка по алея, край която растяха високи кестени. Решихме, че детето много ще се зарадва, ако се повози, затова го заведохме до кроткото сиво магаре и се опитахме да го вдигнем на седлото. Джоузеф обаче изпищя и веднага се вкопчи в мене, но взе да сочи двуколката и нетърпеливо да размахва ръце. И понеже имаше място само за двама пътници, Стела взе Джоузеф в скута си и се качи, а аз останах загледан подир двуколката, весело трополеща по алеята между красивите стари дървета с разкошни зелени корони.
За миг изгубих двуколката от очите си, защото алеята завиваше. Разсеяно взех да оглеждам другите семейства, които се наслаждаваха на пролетния следобед. И тогава внезапно я видях. Стоеше настрани от хората, близо до ствола на едно високо дърво.
Погледнах право към нея и тя ме погледна в очите. Не се припознавах. Това бе тя, жената в черно с изпитото лице. Призракът на Дженет Хъмфри. За миг не повярвах на очите си, изумен и скован от леден страх. Не можех да помръдна, сякаш бях пуснал корени, и целият свят наоколо потъна в тъмнина, а гласовете и щастливите викове на децата заглъхнаха. Не можех да откъсна поглед от жената. Лицето й беше безизразно, но въпреки това усетих как с възобновена сила цялото й същество излъчва злост, омраза и неудържима горест, които ме пронизваха.
За мое голямо облекчение в същия миг двуколката се зададе по алеята, огряна в снопове слънчева светлина, промъкнали се през короните на кестените, а на капрата седеше милата на сърцето ми Стела, прегърнала детето, което весело викаше и радостно размахваше ръчички. Още малко и щяха да се завърнат, бяха стигнали почти до мен, щях да ги посрещна и да си тръгнем заедно, защото не исках да останем там нито секунда повече. Приготвих се да им помогна да слязат.
Кончето тъкмо се канеше да спре, когато мина покрай дървото, до което все още стоеше жената в черно. В същия миг чух как прошумоля дрехата й — тя се втурна, сякаш искаше да препречи пътя на колата. Кончето рязко се изви встрани, после отстъпи малко назад и изведнъж в очите му се появи страх, след което животното повлече двуколката между дърветата, като цвилеше, обзето от паника. Последва ужасна неразбория, няколко мъже хукнаха подир двуколката, а жените и децата започнаха да пищят. Тичах и аз като луд, докато не чух ужасния трясък от блъсването на двуколката в един огромен ствол. После настъпи тишина, ужасна тишина, която сигурно продължи само няколко секунди, но ми се стори, че минаха години. Докато се носех към катурнатата кола, хвърлих поглед през рамо. Жената в черно беше изчезнала.