Погълнат от разни досадни подробности около прехвърлянето на правото за даване на имоти под наем, за миг бях забравил за мъглата, плътно притисната до прозореца — като космат звяр, скочил на гърба ми — когато влезе писарят Томс и ми предаде, че господин Бентли ме вика в кабинета си. Томс беше дребно човече, тънко като бастун и с кожа с цвета на лоена свещ. Непрекъснато страдаше от настинка и подсмърчаше на всеки двайсет секунди, поради което се уединяваше в уютна стаичка до входното антре, където съхраняваше архива и посрещаше посетителите с израз на такова страдание и меланхолия, че веднага насочваше мислите им към завещания, правени на смъртен одър, независимо по какъв повод бяха потърсили адвокатски услуги.
Тъкмо такова завещание имаше пред себе си господин Бентли, когато влязох в неговия неголям, удобен кабинет с еркерен прозорец, от който при хубаво време се виждаше чудесна гледка към сградите на адвокатурата и околните градини, така че човек можеше да наблюдава как идват и си отиват половината лондонски адвокати.
— Заповядай, Артър, седни! — покани ме господин Бентли, енергично избърса стъклата на свалените си очила и отново ги закрепи на носа си, преди да се отпусне на креслото, доволен от себе си. Господин Бентли беше приготвил история, която да разкаже, а той, господин Бентли, обичаше да го слушат с внимание.
— Струва ми се, че не съм ти говорил за необикновената госпожа Драблоу?
Поклатих глава. Това поне обещаваше да е по-интересно от правата върху имотите.
— Госпожа Драблоу… — повтори името той, взе завещанието и го размаха пред мене, без да става от писалището си. — Госпожа Алис Драблоу от имението „Тресавището на змиорките“. Не зная дали ти е известно, но тя почина.
— Починала е, значи.
— Да. Наследих тази клиентка от баща си. Нашата фирма е обслужвала семейството в продължение на…
И той махна с ръка към неясните очертания на миналия век, когато е била основана кантората „Бентли, Хейг, Суийтман и Бентли“.
— Не може да бъде!
— Доста е поживяла — размаха той отново завещанието. — Починала е на осемдесет и седем годишна възраст.
— Предполагам, че това е нейното завещание?
— Госпожа Драблоу — продължи той малко по-високо, без да обръща внимание на въпроса ми, нарушил схемата на неговия разказ — беше, може да се каже, чудачка.
Кимнах. За петте години работа във фирмата бях научил, че голяма част от по-старите клиенти на господин Бентли са все „чудаци“.
— Чувал ли си за дигата, наречена „Деветте живота“?
— Не, никога.
— А за имението „Тресавището на змиорките“ в графство…?
— Не, сър.
— Вероятно не си пътувал из тия места?
— Не, за съжаление.
— Всеки, който живее там, може да се превърне в чудак — замислено каза господин Бентли.
— Имам само приблизителна представа къде се намира.
— Тогава, моето момче, иди си у дома, стегни си багажа и тръгни със следобедния влак от „Кингс Крос“, като направиш смяна в Кру, а после и в Хомърби. От Хомърби ще поемеш по разклонението до пазарното градче Крайтън Гифорд. След това ще трябва да изчакаш отлива!
— Отлива ли?
— По дигата може да се мине само при отлив. Друг начин да се стигне до „Тресавището на змиорките“ няма.
— До къщата на госпожа Драблоу?
— Да. По време на прилив „Тресавището на змиорките“ няма връзка със света. Изумително място! — каза господин Бентли, стана и отиде до прозореца. — Аз обаче от години не съм бил там. Веднъж само придружих баща си. Госпожата не обичаше да я посещават.
— Вдовица ли е била?
— Овдовява скоро след като се омъжва.
— А не е ли имала деца?
— Деца ли…
Известно време господин Бентли мълча, като прокарваше пръст по стъклото, сякаш се мъчеше да изчисти място, откъдето да се вижда, но сиво-жълтата мъгла, по-гъста от всякога, застрашително забулваше всичко, макар че тук-таме се мержелееха светлинки от лампите в канторите. Прозвучаха ударите на черковна камбана. Господин Бентли се обърна и каза предпазливо:
— По данните за госпожа Драблоу, с които разполагаме, отговорът е отрицателен. Тя не е имала деца.
— А притежавала ли е голямо състояние или земи? Има ли някакви усложнения в имуществените въпроси?
— Най-общо казано, не, Артър. Няма. Госпожа Драблоу притежаваше, разбира се, къщата, в която живееше, както и няколко имота в Крайтън Гифорд и отдадени под наем магазини, неща от този род, а и една лошо стопанисвана ферма, наполовина превзета от морето. Похарчи пари да се издигнат диги тук-там, но без особен ефект. Правила е също така обичайните малки вложения и има суми под попечителство.