— Изглежда, че всичко е наред.
— Така изглежда, нали?
— А мога ли да зная защо трябва да замина за там?
— За да представиш фирмата на погребението на нашата клиентка.
— А, да, разбира се.
— Естествено аз се колебаех дали да не отида лично. Но да ти кажа право, през изминалата седмица пак ме наболяваше кракът.
Господин Бентли страдаше от подагра — болест, чисто име никога не споменаваше, въпреки че нямаше от какво да се срамува, след като беше водил здравословен живот.
— А и не е изключено лорд Болтроуп да поиска среща с мене — добави той. — Не мога да отсъствам, нали ги е ясно?
— Да, разбира се.
— Пък и… — отново последва пауза — крайно време е да прехвърля малко повече работа в твоите ръце. Не е нещо, което да превишава възможностите ти.
— Надявам се да е така. С радост ще отида на погребението на госпожа Драблоу.
— Има и още нещо…
— В завещанието ли?
— Да, остава да се свърши още нещо във връзка с имението. Ще ти дам документите, за да се запознаеш с подробностите, докато пътуваш. По принцип ще трябва да прегледаш останалото от госпожа Драблоу… личните й книжа, каквито и да се окажат те… Където и да се окажат… — изсумтя господин Бентли. — И ще трябва да ги донесеш тук, в кантората.
— Ясно.
— Госпожа Драблоу беше малко… малко разпиляна, така да се каже. Не се знае дали няма да е необходимо повечко време.
— Един-два дни ли?
— Поне един-два дни, Артър. Е, нещата може и да са се променили, може и да съм със съвсем погрешно впечатление и ти да завариш идеален ред, така че да приключиш само за един следобед. Казах ти, че минаха много години, откакто бях там.
Историята започна да ми прилича на роман от викторианската епоха, в който прастара отшелничка е скрила купища вехти документи някъде из бъркотията на препълнения с вещи дом. Трудно ми беше да възприема сериозно казаното от господин Бентли.
— А ще има ли кой да ми помогне?
— По-голямата част от имението се наследява от внука и внучка на нейна племенница, които от четирийсет години живеят в Индия. Едно време имаше и икономка… Ще се ориентираш, когато пристигнеш там.
— Но не е възможно тя да не е имала приятели… Или поне съседи?
— „Тресавището на змиорките“ е на отдалечено място, няма съседи.
— А след като е била чудачка, госпожата сигурно не е завързвала приятелства?
Господин Бентли се засмя.
— Стига, Артър, погледни нещата от добрата им страна. Все едно, че заминаваш на излет.
Изправих се.
— Поне ще се измъкнеш за някой ден от мъглата! — и господин Бентли посочи към прозореца.
Кимнах. Всъщност идеята за това пътешествие ми се виждаше привлекателна, макар да си давах сметка, че господин Бентли не е пропуснал да украси историята и да драматизира загадъчността на госпожа Драблоу и къщата й, носеща толкова странно име, и доста да се отдалечи от фактите. Допусках, че мястото ще се окаже студено, неуютно и труднодостъпно, че погребението ще навява меланхолия, а книжата, които трябва да взема, сигурно ще се намират под някое легло на тавана в покрита с прах кутия от обувки и ще представляват стари разписки и копия от писма до най-различни хора — и толкова. Всичко това звучеше съвсем обичайно за клиент от женски пол. Когато стигнах до вратата, господин Бентли добави:
— Ще пристигнеш в Крайтън Гифорд късно довечера. Там има малък хотел, където можеш да отседнеш. Погребението е утре в единайсет.
— След което да отида до къщата, така ли?
— Уговорил съм се… Един местен жител ще се погрижи за всичко. Той ще те потърси.
— Да, но…
Точно в този миг Томс се материализира с подсмъркване до мене.
— Дойде клиентът ви за десет и трийсет, господин Бентли.
— Да, добре, покани го да влезе!
— Един момент, господин Бентли…
— Какво има, Артър? Не се мотай на вратата, човече, чака ме работа!
— Само това ли искаше да ми кажеш? Аз бих…
Господин Бентли обаче нетърпеливо махна с ръка да си вървя и в същия миг Томс се завърна, следван по петите от клиента за десет и трийсет часа. Аз се оттеглих.