— За бога, Мортен, няма ли първо да завършиш започнатото? — все пак попита Карл.
Мортен добави щипка сол в тенджерата и разбърка гозбата.
— Повечето ми състуденти от курса по политология подкрепят управляващите партии. Това никак не ми допада.
— Откъде знаеш? Та ти не стъпваш на лекции!
— Вчера ходих. Разказах на състудентите ми виц за Карина Йенсен.
— Не е трудно да се посмееш на гърба на политик, преминал от крайнолява в либерална партия.
— Карина Йенсен е живото доказателство, че зад високо чело може да се крие гладък мозък — това е вицът. Никой не се засмя.
Мортен определено не се вписваше в категорията „средностатистически млад мъж“. Социалните контакти на този грамаден на ръст, вечен студент и девственик-андрогин се изчерпваха със съвети към непознати клиенти в супермаркета, където пазаруваше, как да приготвят закупените продукти. Мортен обичаше да обсъжда например дали спанакът е по-вкусен със или без сметанов сос.
— Нищо не означава, че не са се смели на вица — отбеляза Карл. — И на мен не ми е смешно, но не подкрепям управляващите партии. Когото и да питаш, ще ти каже същото.
Карл поклати глава. Нямаше никакви изгледи да го вразуми, но, от друга страна, докато наемателят му печелеше добре от работата си във видеотеката и си плащаше наема, можеше да следва каквото си поиска.
— Държавно управление, казваш… Звучи ми ужасно скучно.
Мортен сви рамене и добави няколко нарязани моркова към ястието. Помълча малко — доста необичайно. Карл вече се досещаше какво предстои.
— Вига се обади — съобщи Мортен с леко угрижен глас и се отдръпна.
В такива случаи обикновено придружаваше съобщението с репликата „Don’t shoot те, I’m only the piano player“6. За изненада на Карл този път той пропусна да го каже.
Карл мълчеше. Ако Вига толкова държи да говори с него, нека звънне пак.
— Май в къщата ѝ е студено — подхвърли по-смело Мортен, докато разбъркваше ястието.
Карл се обърна към него. От тенджерата се разнасяше съблазнителен аромат, който изостри апетита му.
— Студено ѝ било, казваш… Ами да натъпче двама-трима от любовниците си в камината.
— За какво си говорите? — попита Йеспер от вратата.
Стените в коридора вибрираха от оглушителната музика. Цяло чудо, че изобщо го чуха какво каза.
След като в продължение на три дни се бе взирал ту в Гугъл, ту в стената в подземието и беше изучил до последната подробност разстоянието до импровизираната тоалетна, Карл се чувстваше отпочинал като никога. Затова измина четиристотин петдесет и двете крачки до Отдел „Убийства“ на третия етаж, където се помещаваха кабинетите на бившите му колеги. Възнамеряваше да поиска от началника ремонтните работи в подземието най-после да приключат, вратата да се закачва, та поне да може да я блъска, когато му скимне. Канеше се дискретно да напомни, че още не е получил обещаната документация за случаите, които ще разследва. Не му трябваха спешно, но нямаше желание да изгуби работата си, преди да я е започнал.
Очакваше бившите му колеги да го посрещнат с любопитни погледи. Защо? Нима нервите му вече не издържаха? Ала вместо любопитните, подигравателни погледи, които бе очаквал, появата му предизвика друго. Всички вкупом се шмугнаха в кабинетите си и едновременно хлопнаха вратите под носа му. Дали престоят в мрачното мазе вече бе успял да придаде на кожата му пясъчен оттенък?
— Какво става тук? — попита той някакъв непознат, който събираше вещи в кашони.
— Петер Вестервиг — представи се той и му протегна ръка. — Идвам от Централния район. Ще работя в екипа на Виго.
— В екипа на Виго ли? Виго Бринк? — изненада се Карл.
Виго — началник на оперативна група? Навярно са го повишили тези дни. Карл стисна безмълвно ръката му и се огледа. Забеляза още две непознати лица.
— И те ли са от екипа на Виго?
— Без онзи до прозореца.
— Купили са нови мебели, доколкото виждам.
— Току-що ги донесоха. Ти трябва да си Карл Мьорк?
— Някога бях — отвърна той и направи последните няколко крачки към кабинета на Маркус Якобсен.
Вратата стоеше отворена, но дори да беше затворена, не би спряла Карл да нахлуе вътре.
— Разширяваш Отдела, така ли, Маркус? — попита той без предисловие и прекъсна текущата среща.
Началникът погледна примирено заместника си и една от секретарките.
— Е, Карл Мьорк излезе от пещерата. Ще продължим след половин час — обяви той и събра книжата пред себе си на купчина.
Карл се усмихна кисело на заместника, докато онзи излизаше. В отговор получи подобна, също толкова недоброжелателна гримаса. Ларс Бьорн открай време умееше да поддържа хладината помежду им.
6
Don’t shoot те, I’m only the piano player. (англ.) — Не ме застрелвай, аз съм само пианистът. — Бел.прев.