— Как върви, Карл? Започна ли да подреждаш делата по важност?
— Може да се каже. Поне онези, които получих досега. — Той посочи към коридора: — Какво става там?
— Уместен въпрос. — Началникът вдигна вежди и оправи „Наклонената кула в Пиза“, както подчинените му наричаха редовната купчина новопостъпили случаи върху бюрото му. — Заради увеличилото се работно натоварване сформирахме още две разследващи групи.
— На мястото на моята ли?
— Не, допълнително.
— Три групи, значи — намръщи се Карл. — И откъде, по дяволите, намерихте пари?
— Отпуснаха ни средства. Нали проведоха нови реформи.
— Какви реформи? Нищо не съм чул.
— По конкретен повод ли идваш, Карл?
— Да, но като се замисля, може да почака. Първо искам да проверя нещо. Ще се отбия по-късно.
За никого не беше тайна, че в Консервативната партия членуват много лобисти от промишлеността. С дружни усилия те вземаха решения в полза на различни организации на индустриалци. Ала тази партия — най-щедро финансираната в страната — приютяваше в редиците си и полицаи, и военни — един Бог знае защо. Карл знаеше, че двама от представителите на тези силови структури са избрани в „Кристиансборг“. Единият — подмолен тип, който преминаваше със светкавично темпо през цялата полицейска йерархия, за да излезе възможно по-скоро оттам, другият — почтен възрастен заместник-комисар, когото Карл познаваше от службата си в град Рандерс. Този човек не изповядваше консервативни нагласи, но беше избран от родната си област, пък и заплатата в Парламента го устройваше. Затова Курт Хенсен от Рандерс стана депутат от Консервативната партия и член на Комисията по юридически въпроси, а за Карл Мьорк той се превърна в най-сигурния му източник на информация от политическите среди. Курт не му издаваше всичко, но ако чуеше нещо интересно, Карл лесно го подтикваше да говори. Този път Карл разполагаше с твърде оскъдна информация и се нуждаеше бързо да се посъветва с него.
— Здравей, комисар Хенсен — поздрави го той.
— Здравей, Карл — отвърна му депутатът с гърлен, добродушен смях. — Отдавна не сме се чували. Радвам се, че ми се обаждаш. Били те ранили, разбрах.
— Дребна работа. Вече съм добре.
— Ти — да, но научих какво е сполетяло двамата ти колеги. Заловиха ли виновниците?
— Още не, но се работи по въпроса.
— Дано. В момента подготвяме законопроект, който да увеличи с петдесет процента наказанието, предвидено за нападение срещу полицаи по време на служба. Непременно ще даде резултат. Длъжни сме да ви подкрепяме.
— Радвам се, Курт. Доколкото разбрах, дори сте налели допълнително субсидии в Управлението.
— Не знам за такова нещо.
— Значи парите не са били предназначени за Отдел „Убийства“, а за друго звено в Управлението? За кое, ако не е тайна?
— Кога отпускането на средства е било тайна? — попита Курт и се разсмя от сърце, както се смеят само хората, обезпечени е тлъста пенсия.
— Кое звено финансирате? На Главна дирекция „Полиция“ ли е подчинено?
— Да. Става въпрос за отдел, подведомствен на Националния център за разследвания, но понеже не искаме да поверяваме неразкрити случаи на полицаите, които вече са ги разследвали, решихме да създадем самостоятелно звено под шапката на Отдел „Убийства“, та то да се занимава със случаи, заслужаващи особено внимание. Вероятно не ти казвам нищо ново.
— За Специален отдел „Q“ ли говориш?
— Така ли го наричате? Оригинално хрумване.
— На колко възлиза отпуснатата сума?
— Не ме питай за точни числа, но някъде между шест и осем милиона годишно през следващите десет години.
Карл огледа кабинета си, окъпан в светлозелена светлина. Изясни си защо Маркус Якобсен и Ларс Бьорн побързаха да го заточат в ничия земя. „Между шест и осем милиона“, бе казал Курт Хенсен. Право в касата на Отдел „Убийства“.
Ще им излязат през носа!
Маркус Якобсен го изгледа продължително и си свали очилата. По лицето му се изписа същото изражение като при оглед на местопрестъпление с неясни следи.
— Искаш личен автомобил ли? Да ти напомням ли, че служителите в копенхагенската полиция нямат право на персонално возило? Когато ти потрябва, ще се обърнеш към служебния автопарк и ще ти отпуснат за деня, както нравят всички колеги, Карл.
— Аз не съм редови полицай. Само формално съм подчинен на Отдела.
— Едва ли е необходимо да ти обяснявам какъв метеж ще се разрази, ако колегите разберат, че се ползваш със специални привилегии. Правилно ли разбрах: искаш шестима служители? Да не си полудял?