— Просто се опитвам да разработя Специален отдел „Q“, за да върша ефективно задълженията, произтичащи от длъжностната ми характеристика. Нали това се очаква от мен? Щом работата ми обхваща неразкрити престъпления из цяла Дания, нужно е да ми предоставите необходимите сътрудници. Отказваш да ми отпуснеш шест места, така ли?
— Да.
— А четири? Три?
Началникът поклати глава.
— Следователно цялата тежест пада върху мен.
Якобсен кимна.
— В такъв случай персонален служебен автомобил е крайно наложителен. Как ще пътувам до Олборг или Нестве, например? Очертава се да работя под силен времеви натиск. Дори нямам представа колко случая ще се стоварят върху бюрото ми…
Карл седна срещу началника и си наля кафе в чашата, останала след заместник-шефа на Отдела.
— Дори да не ми зачислиш помощен персонал, непременно ще ми трябва сътрудник с шофьорска книжка, който да поема задачи от общ характер. Например, да праща факсове, такива неща. Да чисти. Ще бъда затрупан с работа, Маркус, а от мен ще се очакват бързи резултати. Депутатите ще искат да знаят защо са гласували такъв голям бюджет за новия отдел. Все пак става дума за осем милиона, доколкото разбрах. Повече от внушителна сума.
7
2002 година
За заместник-шефката на парламентарната група на Демократическата партия нямаше невъзможни неща. За времето между седем сутринта и пет следобед ѝ предстояха четиринайсет срещи с представители на различни организации. В качеството си на председател на Комисията по здравеопазване във Фолкетинга Мереде Люнгор очакваше да се запознае с поне четирийсет души. Повечето от тези хора идваха с очакването тя да знае кои са и с какво се занимават, какви са визиите им за бъдещето и каква е научната основа на откритията им. Ако не беше освободила Мариане, сега щеше да ѝ е по-лесно. Новата секретарка, Сьос Нуруп не притежаваше енергичността на Мариане. Затова пък беше дискретна. През месеца, изминал от назначаването ѝ, Сьос нито веднъж не зададе на Мереде въпрос от личен характер. Държеше се като робот, но с недостатъчна вградена памет.
Представителите на организацията, които сега седяха срещу Мереде, бяха направили сериозна обиколка. Първо се бяха срещнали с депутати от управляващите партии, после с депутати от най-голямата опозиционна партия и накрая бе дошъл нейният ред. Събеседниците ѝ изглеждаха отчаяни, и с пълно право, защото в момента всички от правителството се вълнуваха единствено от скандала около злоупотребите на кмета в град Фарум и неочакваните обвинения, които той бе отправил към шепа министри.
Делегатите се опитаха възможно най-подробно да разяснят на Мереде как наночастиците възпрепятстват бързото възстановяване на болните, как магнитите контролират преноса на частици към клетките, как функционира имунната система на организма, как лимфоцитите разпознават различните антигени, какво показват последните клинични проучвания на плацентата. Особено внимание отделиха на последния въпрос.
— Наясно сме, че ще се разрази сериозна дискусия относно моралната страна на въпроса — призна говорителят на делегацията. — Представителите на управляващите партии защитават интересите на групи от населението, които не подкрепят идеята за поголовно събиране и съхраняване на плацентите, и също ще се противопоставят, но се чувстваме длъжни да поискаме от вас да внесете въпроса за обсъждане.
Говорителят, елегантен, около четирийсетгодишен мъж, основател на известната фармацевтична компания „Бейсик Джийн“, която се занимаваше предимно с клинични проучвания за други големи производители на лекарства, отдавна бе натрупал значителен капитал от дейността си. Хрумнеше ли му нова идея, веднага цъфваше в кабинета на Мереде. От присъстващите делегати тя познаваше само него. Забеляза обаче, че младият мъж, застанал зад говорителя, непрекъснато я гледа. На няколко пъти той си позволи да вмъкне по някое изречение. Явно беше дошъл по-скоро като наблюдател.
— Това е Даниел Хеле, най-кадърният ни сътрудник в лабораторните изследвания — представи го говорителят в края на срещата, когато Мереде се ръкува с всички делегати. — Името звучи английско, но Даниел си е чист датчанин.
Ръката на непознатия пареше като огън.
— Даниел Хеле, нали така? — попита тя.
Той се усмихна. Мереде се смути и нервно погледна към бюрото на секретарката си — една от неутралните точки в кабинета. Ама че неловко! В такива случаи Мариане неизменно криеше усмивката си зад лист. Ала Сьос не реагира.