— Ако не ни кажеш как да изключим проклетата апаратура, вие тримата и Мереде Люнгор ще литнете във въздуха — заплаши Карл, докато усукваше единия удължител около полюса на батерията.
Ласе откъсна очи от майка си и погледна Карл с изпепеляваща омраза.
— Не знам как се изключва — отвърна спокойно той. — Ще разбера, ако прочета ръководството, но е твърде късно.
— Лъжеш! Не ни баламосвай! — изрева Карл.
Асад се чудеше дали да не удари Ласе.
— Както обичаш — сви рамене Ласе и погледна Асад с усмивка.
Карл разбра, че Ласе не лъже. Държеше се хладнокръвно, но определено казваше истината. След толкова години в полицията се бе научил да разпознава лъжците. Уви, Ласе не знаеше как да спре апаратурата.
— Добре ли си, Асад? — попита Карл и сложи ръка върху цевта на пушката точно преди сириецът да осъществи намерението си и да цапардоса Ласе с приклада.
Асад кимна с ярост в погледа. Раната в ръката не беше сериозна, травмата на главата — вероятно също. Той не се даваше току-така. Карл внимателно издърпа двуцевката от ръката му:
— Аз ще я взема, Асад, а ти изтичай да вземеш ръководството. Нали го видя преди малко? Аз нямам сили да бягам. Написано на ръка ръководство в най-вътрешната стая. Намира се в най-задната купчина книжа. Най-отгоре, ако не ме лъже паметта. Вземи го и се върни веднага!
Щом Асад излезе, по лицето на Ласе се изписа усмивка. Карл опря цевта под брадичката му. Подобно на гладиатор младият мъж изучаваше силата на противниците си, за да си избере най-подходящия съперник. Явно смяташе Карл за по-удобен противник от Асад. Е, лъжеше се.
Ласе тръгна заднишком към вратата.
— Няма да посмееш да ме застреляш, за разлика от приятеля ти. Махам се, а ти няма да имаш куража да ме спреш!
— Ще я видим тази работа!
Карл пристъпи напред и го стисна за врата. Мръднеше ли, щеше да го удари с цевта по лицето. В далечината се чуха полицейски сирени.
— Бягай! — кресна Ханс, изправи се и ритна количката към Карл.
В същия миг Ласе хукна навън. Карл нямаше сили да го последва. Беше пострадал по-тежко от него. Кракът не го слушаше.
Насочи пушката срещу старицата и Ханс и се отдръпна, та количката да се удари в стената.
— Виж! — извика хилавият, посочвайки дългия кабел, който брат му теглеше след себе си.
Всички в помещението видяха как кабелът се плъзга по пода, докато Ласе напразно се опитва да свали взривното вещество, омотано около шията му, тичайки по коридора. Видяха как кабелът все повече се скъсява, накрая преобърна батерията и я повлече със себе си към вратата. А когато батерията стигна до ъгъла и се заби в рамката на вратата, свободният проводник се плъзна под нея и се допря до другия полюс.
Усетиха експлозията като лек трус и глух грохот в далечината.
Легнала по гръб върху пода, Мереде слушаше съскането и се опитваше да застане така, че да притиска и двете си китки.
По едно време усети сърбеж по кожата си, но нищо повече. За миг я осени радостно предчувствие за приближаващо чудо и тя започна да крещи към дюзите на тавана, че няма да я убият. Ала когато първата ѝ пломба се разклати, Мереде осъзна, че чудото няма да я споходи. Главоболието, болките в ставите и натискът във вътрешните ѝ органи се усилиха неимоверно. Идеше ѝ да пусне китките си и да остави кръвта да тече свободно, но изведнъж установи, че не може да движи ръцете си.
„Трябва да се обърна“, помисли си тя и мозъкът ѝ даде команда на тялото да се наклони, но в мускулите ѝ не бе останала сила. Пред очите ѝ се спусна мъгла и ѝ се доповръща. Гаденето почти я задушаваше.
Застинала в тази принудителна поза, Мереде усещаше как конвулсиите се засилват. Първо в седалищните, после в коремните мускули, а накрая стигнаха и до гръдния кош.
„Става прекалено бавно“, изкрещя вътрешният ѝ глас, докато тя се опитваше да отдръпне пръсти от раните върху китките си.
След още няколко минути Мереде се унесе. Вече не съумяваше да съсредоточава мислите си върху Уфе. Пред очите ѝ се завихриха цветни петна, искри, въртящи се форми.
Първите ѝ пломби се откъртиха и тя започна да вие от болка. Стоновете ѝ изчерпиха и малкото ѝ останали сили. Но тя изобщо не чуваше гласа си. Съскането от дюзите заглушаваше всичко.
Внезапно изпускането на въздуха спря и съскането изчезна. За миг Мереде си въобрази, че спасението идва. Чу гласове отвън. Викаха я по име и тя престана да вие. Непознат гласа я попита дали е Мереде. Всичко в нея крещеше: „Да, аз съм!“. Навярно бе успяла да го извика. После гласовете заговориха за Уфе, все едно е съвсем обикновено момче. Тя също произнесе името му, но от нейните уста прозвуча неестествено. Неочаквано проехтя изстрел и гласът на Ласе прекърши последните ѝ надежди. Тя си пое бавно въздух и усети как пръстите ѝ престанаха да притискат артериите ѝ. Не знаеше дали кървенето продължава. Не усещаше нито болка, нито облекчение.