— Значи, работите в лаборатория? — попита Мереде.
Тук говорителят отново се намеси. Искаше да се възползва максимално от оставащите няколко ценни секунди, защото пред кабинета вече чакаха следващите представители. Кой знае кога пак щеше да му се удаде възможност да говори с нея! Всичко бе въпрос на пари и вложения.
— Даниел притежава най-красивата и малка лаборатория в цяла Скандинавия. Е, всъщност вече не е толкова малка, след като довърши новите сгради — обърна се той към мъжа, а онзи само поклати глава с усмивка. Привлекателна усмивка. — Бихме искали да ви оставим този доклад, госпожо Люнгор. Ако имате време, прегледайте го. В името на благоденствието на идните поколения е много важно още отсега да осъзнаем колко наложително е да вземем мерки.
Мереде не очакваше да види Даниел Хеле в столовата на Фолкетинга. Очевидно я чакаше. През седмицата тя вечеряше в кабинета си, но в петък се събираше със свои колежки от Комисията по здравеопазването, депутатки от Социалистическата и от Радикалната центристка партия. Мереде ги харесваше, защото точно като нея не си поплюваха и знаеха как да вбесят депутатите от партия „Дания“. Дори само фактът, че трите жени обсъждаха вижданията си, без да се крият и без да се страхуват, че ще ги обвинят в заговор, беше трън в очите на мнозина.
Той седеше сам, полускрит зад една колона, с чаша кафе пред себе си. Погледите им жадно се преплетоха още щом Мереде отвори стъклената врата. По време на целия разговор с двете си колежки тя мислеше само за Даниел. Когато двете жени си тръгнаха, той се приближи до нея. Мереде забеляза как хората в столовата започнаха да шушукат. Погледът му направо я хипнотизира.
8
2007 година
Карл се чувстваше доволен. Цяла сутрин майсторите работиха усърдно в подземието, докато той стоя в коридора, прави си кафе върху една от масите на колелца и изпуши толкова цигари, че им изгуби бройката.
Работниците застлаха пода в така наречения кабинет на Специален отдел „Q“ с килим, натъпкаха кофите и всичко останало в огромни найлонови чували и ги изнесоха, закачиха вратата на пантите ѝ и донесоха телевизор с плосък екран, бяла дъска и табло за обяви, а Карл подреди по рафтовете старата си юридическа литература, към която не един колега проявяваше апетити. В джоба му подрънкваше ключът за тъмносиньо пежо 607, бивша собственост на Полицейската разузнавателна служба. Шефовете на Службата прецениха, че не е редно в кортежа на кралицата да има автомобил с надраскано лаково покритие. Всъщност пежото беше изминало едва четирийсет и пет хиляди километра и отсега нататък принадлежеше изцяло на Специален отдел „Q“. Карл вече си представяше как возилото ще краси паркинга пред дома му — на някакви си двайсетина метра от спалнята му.
След няколко дни щеше да се сдобие с помощник. Карл накара работниците да разчистят малката стая срещу кабинета му. Вътре държаха бракувани визьори и щитове, останали след размириците около Младежкия дом. Изнесоха ги и обзаведоха стаята с маса, стол, шкаф за почистващи препарати и с луминесцентните лампи, които Карл бе изхвърлил от кабинета си. Маркус Якобсен уважи желанието му и му назначи сътрудник, но при условие човекът да се грижи за почистването на цялото подземие. Карл, разбира се, щеше да промени това условие при първа възможност — Якобсен не се съмняваше в това. Всичко се свеждаше до борба за надмощие. Все пак Карл се бе заврял на тъмно в подземието, докато другите гледаха към „Тиволи“. Ти на мене, аз на тебе. Така се създава равновесие.
В тринайсет часа на същия ден най-после две секретарки от администрацията му донесоха делата. Обясниха му, че това са само заключенията от проведените следствия и при желание да се запознае по-подробно с цялата фактология по случаите, трябва да им заяви каква част от документацията го интересува. Карл се зарадва, че ще има възможност да поддържа контакт с колегите от бившия си отдел. Конкретно Лис — нежна, русокоса жена с остри и малко криви зъби — събуждаше у него желание за нещо повече от чисто професионално общуване.
Карл ги помоли да разпределят купчината книжа върху двете страни на бюрото.
— В очите ти май проблясва кокетно пламъче, а, Лис? Винаги ли изглеждаш толкова великолепно? — закачливо попита Карл.
Тъмнокосата колежка на Лис я прониза с красноречив поглед, който би накарал дори Айнщайн да се почувства глупаво. Явно отдавна не бе ставала обект на мъжко внимание.