„Историческа съвместна акция между водолазния екип на Военноморската база и новосъздаден отдел в полицията сложи край на най-скандалното изчезване от десетилетия насам“, гласеше гръмкото заглавие.
— Полицейското управление в Осло се свърза с нас — съобщи с усмивка началникът. — Искат да узнаят повече за работата ти, Карл. Догодина ще изпратят делегация. Моля те да ги посрещнеш подобаващо.
Карл усети как ъгълчетата на устните му увисват.
— Нямам време за такива работи — възпротиви се той. Само това оставаше: разни норвежци да му се пречкат из краката! — Не забравяй все пак, че в отдела сме само двама души. Впрочем на каква сума възлиза бюджетът ни, шефе?
Маркус Якобсен избегна въпроса с умел финт:
— Сега, след като се възстанови и се върна на работа, можеш най-после да подпишеш това, Карл.
Подаде му онази идиотска декларация за участие в така наречените „курсове за придобиване на по-висока квалификация“.
Карл изобщо не посегна към бланката.
— Не искам, шефе.
— Длъжен си, Карл. Защо не искаш?
„Вероятно в момента и двамата копнеем за цигара“, предположи мислено Карл.
— Причините са много. Да вземем, например, реформата за социално обезпечаване. Предстои да се приеме закон за пенсиониране при навършени минимум седемдесет години, в зависимост от заеманата позиция. Нямам никакво желание да се превръщам в полицай с треперещи от старост устни, нито да свърша като обикновен писар. Не искам в Отдела ми да постъпват много хора, не искам да чета лекции, не искам да ходя по изпити, чувствам се вече стар. Не искам да си правя нови визитки, нита да ме повишават пак. Това са основните ми съображения, шефе.
Началникът изглеждаше изморен.
— Спомена промени, които са в сферата на вероятното, Карл, но още не са реалност. Ако възнамеряваш да си останеш шеф на Специален отдел „Q“, ще се наложи да посещаваш тези курсове.
— Не, Маркус — поклати глава Карл. — Вече нямам сили да уча. Достатъчно ми е, че изпитвам доведения си син по математика. Йеспер е безнадежден случай. Отделът ще се ръководи от заместник-криминален комисар и точка по въпроса.
Карл вдигна прозрачния джоб и го размаха във въздуха:
— Какво е това, Маркус? — Той извади листа.
— Бюджетът, който Фолкетингът отпусна на новосъздадения Отдел „Q“.
От другата страна на бюрото се чу въздишка. Карл посочи върху документа. Пет милиона крони, пишеше най-долу.
— Доколкото разбирам, средствата, реално отпускани на отдела ми, са с четири милиона по-малко от заложените в бюджета. Или бъркам?
— Какво целиш, Карл? — попита видимо раздразнен Маркус Якобсен и потърка челото си.
— Искам да забравя за този документ, а ти — за онзи курс.
Цветът на лицето на Маркус Якобсен се промени рязко.
— Това се нарича изнудване, Карл — изрече той с овладян глас. — В тази сграда не толерираме подобни прийоми.
— Именно, шефе.
Карл извади запалката от джоба си и доближи пламъка до листа с бюджета. Пламъците започнаха да превземат цифрите една по една.
Той изтупа пепелта върху една рекламна брошура за канцеларски столове и подаде запалката на Маркус.
Когато слезе в подземието, Асад, застанал на колене върху килимчето си, се бе отнесъл надалеч. Карл му остави бележка пред вратата: „Ще се видим утре.“
На път към Хорнбек се размисли какво да каже на Харди за разследването на случая „Амар“. Чудеше се дали изобщо да отваря темата. През последните седмици другарят му не се чувстваше никак добре. Затрудняваше се да говори заради понижено слюноотделяне. Лекарите уверяваха, че неразположението е временно. Отчаянието на Харди обаче бе започнало да става необратимо. Затова го преместиха в по-хубава стая, където го бяха оставили да лежи на ребро, и той вероятно не виждаше дългите редици кораби в протока Йоресунд. Само преди година двамата с Карл седяха в ресторант в увеселителния парк „Бакен“ и енергично унищожаваха огромни порции свинско печено с магданозен сос, докато Карл си изливаше душата след раздялата с Вига. А сега той седеше до приятеля си, прикован завинаги към леглото, и сърце не му даваше да му се оплаче от каквото и да било.