— Наложи се колегите от Сорьо да пуснат мъжа в карираната риза, Харди — съобщи Карл без никакви заобикалки.
— Кого? — попита дрезгаво Харди и помръдна глава само на милиметър.
— Има алиби, но всички са сигурни, че той е стрелял по мен, теб и Анкер и е извършил двойното убийство в Сорьо. Въпреки това се наложи да го освободят. Ужасно ми е неприятно да ти го съобщя, Харди.
— Не ми пука — Харди се задави.
Карл намокри една салфетка на чешмата.
— Каква полза, дори да го осъдят? — попита Харди със залепнала в ъглите на устата му слюнка.
— Ще го пипнем, него и съучастниците му — обеща Карл и избърса устните и брадичката му. — Скоро ще се намеся в разследването. Тези изроди няма да се измъкнат току-така.
— Приятно прекарване! — пожела му Харди и преглътна, все едно искаше да каже още нещо. — Вдовицата на Анкер дойде да ме види вчера. Беше ужасно, Карл.
Карл си спомни огорченото лице на Елисабет Хьойер. След смъртта на Анкер той не бе разменил и дума с нея. Дори на погребението тя старателно го избягваше. От секундата, когато ѝ съобщиха за гибелта на съпруга ѝ, Елисабет Хьойер обвини за всичко Карл.
— Спомена ли нещо за мен?
Харди не отговори. Мълча продължително, като премигваше с очи, все едно корабите в далечината го бяха отвели в морето.
— Още ли не искаш да ми помогнеш да умра, Карл? — попита най-сетне той.
— Де да можех, Харди — Карл го погали по бузата. — Но не мога.
— Поне ми помогни да се прибера вкъщи, моля те. Не издържам да стоя повече тук.
— Какво мисли жена ти, Харди?
— Тя още не знае, Карл. Току-що го реших.
Карл си представи Мина Хенингсен. С Харди бяха заедно от съвсем млади. Синът им се бе преместил в самостоятелно жилище, а Мина още изглеждаше младолика. Навярно бе решила да започне живота си отначало.
— Отбий се у нас и поговори с нея, Карл. Ще ми направиш огромна услуга.
Карл впери поглед в корабите.
Реалността щеше да опровергае мнението на Харди.
Само след малко опасенията на Карл се потвърдиха.
Вратата отвори Мина Хенингсен. Посрещна го весела компания, която определено не споделяше настроенията на съпруга ѝ. Шест жени в пъстри дрехи, модни шапки и купонджийски планове за остатъка от деня.
— Днес е Първи май, Карл. Ние в клуба така празнуваме всяка година. Забравил ли си?
Карл кимна на две-три жени и Мина го повлече към кухнята. Бързо ѝ обясни как стоят нещата и след десетина минути се озова на улицата. Тя хвана ръката му и се оплака колко ѝ е тежко и колко ѝ липсва предишният ѝ живот. После отпусна глава на рамото му и си поплака, докато се мъчеше да обясни защо няма сили да се грижи за Харди.
Накрая избърса очите си и го попита с предпазлива усмивка защо не се отбие при нея някоя вечер. Имала нужда да поговори с някого. Подтекстът на думите ѝ прозираше съвсем ясно.
Излязъл на крайбрежния булевард, Карл попиваше глъчката от парка. Празникът бе започнал. Хората явно се бяха събудили.
Поколеба се дали да не пийне една бира в името на доброто старо време, но се отказа и се качи в колата.
„Ако не бях толкова хлътнал по Мона Ибсен, тази тъпа психоложка, и ако Мина не беше омъжена за парализирания ми приятел Харди, вероятно щях да приема поканата ѝ“, помисли си той, когато телефонът му звънна. Гласът на Асад звучеше задъхано.
— Чакай, чакай, Асад, говори малко по-бавно… Още ли си в Управлението? Какво е станало?
— От болницата се обадили на началника. Току-що Лис ми предаде, че са събудили Мереде Люнгор.
— Кога? — Всичко пред очите на Карл се разми.
— Днес преди обяд. Помислих си, че те интересува.
Карл благодари, затвори и се вторачи в светлозелените, потрепващи клони на дърветата. Трябваше да се зарадва, но не можеше. Какво, като са я събудили? Съществуваше голям риск Мереде Люнгор да остане неподвижна до края на живота си. На този свят нищо не е просто. Дори пролетта си отива бързо. Ето това правеше появата ѝ всяка година толкова болезнена.
„Съвсем скоро ще започне да се стъмва по-рано и по-рано“, помисли си Карл. Ненавиждаше черногледството си!
Погледна към парка и противната сива сграда на болницата, извисяваща се над околността.
За втори път днес постави картончето за паркинг на предното си стъкло и се отправи към парка и болницата. „Да възродим Дания“, гласеше мотото на майския празник. Хората седяха на тревата и пиеха бира, а от големия екран Юте Андерсен произнасяше прощалната си реч. Думите му отекваха чак до ложата на Свободните зидари.