— Скъпи Карл — отвърна Лис в типичния си стил, — сърцето ми е отдадено изцяло на съпруга и на децата ми. Кога ще го разбереш?
— Когато слънцето изгасне и вечен мрак погълне мен и целия свят — отвърна той. И далеч не преувеличаваше.
Двете жени тръгнаха към стълбите. Тъмнокосата се наведе към Лис и започна да ѝ шепне нещо с раздразнение.
Карл не бързаше да отваря делата. Първо се зае да преброи папките — все пак и това си е работа. Повече от четирийсет. Не разтвори нито една. „Имам достатъчно време — помисли си. — До пенсионирането ми остават около двайсет години.“ Нареди няколко пасианса „Паяк“. След като последният излезе сполучлив, Карл се поколеба дали да не хвърли едно око на купчината от дясната си страна. След двайсетия пасианс мобилният му телефон звънна. На екрана се изписа непознат номер: 3545 и така нататък. Обаждаха се, значи, от Копенхаген.
— Да, моля — вдигна той, очаквайки да чуе въодушевения глас на Вига.
Тя винаги намираше добри хора, готови да ѝ услужат с телефона си.
— Кога най-после ще си купиш джиесем, мамо? — протестираше редовно Йеспер. — Много се дразня, когато искам да говоря с теб, трябва да звъня у съседите!
— Добър ден — гласът определено не принадлежеше на Вига. — Обажда се Бирте Мартинсен. Работя като психолог в Клиниката за лечение на гръбначни увреждания. Днес Харди Хенингсен се опита да аспирира чаша вода в дробовете си. В момента е стабилизиран, но е много потиснат. Пита за вас. Ще можете ли да дойдете? Присъствието ви ще му подейства благотворно.
В клиниката му позволиха да разговаря с Харди насаме, макар че психоложката явно искаше да остане.
— Умори ли се от цялата тази история, стари приятелю? — попита Карл и хвана ръката на Харди.
В нея дремеше малко живот — Карл го беше забелязал още миналия път. Два от пръстите на Харди се размърдаха леко, все едно подканваха Карл да се приближи.
— Да, Харди? — той наведе глава към приятеля си.
— Убий ме, Карл — прошепна обездвиженият.
Карл се изправи и го погледна право в очите. Харди имаше най-сините очи на света. Сега преливаха от мъка, отчаяние и надежда Карл да удовлетвори молбата му.
— По дяволите, Харди, знаеш, че не мога да го направя — прошепна Карл. — Ще се възстановиш, ще видиш. Отново ще можеш да ходиш. Имаш син, който има нужда от баща, Харди.
— Той е двайсетгодишен. Ще се оправи и без мен.
Харди разсъждаваше трезво, както винаги. Наистина искаше да умре.
— Не мога, приятелю. Трябва да се държиш. Ще оздравееш.
— Парализиран съм за цял живот. Днес ми съобщиха окончателната диагноза. Нямам никакви шансове да се възстановя, дяволите да го вземат.
След посещението психоложката повика Карл в кабинета си, за да поговорят.
— Харди, предполагам, ви е помолил да му помогнете да се самоубие — подхвана тя с явното желание да го предразположи към откровеност.
По уверения ѝ поглед обаче личеше, че е убедена в правотата си и не се нуждае от неговия отговор. Опитът неведнъж я бе сблъсквал с подобни случаи.
— Не — категорично поклати глава Карл. — Нищо подобно.
— Нима? Бях почти сто процента сигурна.
— Не, Харди ме повика да говорим за друго.
— Ще споделите ли с мен за какво?
— Бих могъл — той издаде устни напред и се загледа към улицата отвън. Не се виждаше жива душа. Странна работа.
— Но не желаете?
— Ако ви кажа, ще се изчервите. Не е прилично да цитирам такива изрази в присъствието на дама.
— Опитайте.
— Не, не е редно.
9
2002 година
Много пъти Мереде бе слушала познати да ѝ разказват за малкото кафене със странните препарирани животни, облечени като хора, на улица „Нансен“, но никога досега не бе ходила там. В „Банкерот“ той я посрещна с нежен поглед и чаша леденостудено бяло вино. Вечерта се очертаваше приятна. Разказа му, че през следващия уикенд ще пътува с брат си за Берлин. Имаха традиция всяка година да си организират кратка екскурзия в чужбина. Този път си бяха запазили хотел близо до Зоологическата градина. Докато разказваше, телефонът ѝ звънна. Домашната помощница ѝ съобщи, че Уфе не се чувства добре. Мереде затвори очи за няколко секунди, за да преглътне горчивия хап. Не е честно! Позволяваше си да излиза на срещи толкова рядко. А ето — Уфе бе развалил хубавата ѝ вечер.
Въпреки хлъзгавата пътна настилка се прибра за по-малко от час. Помощницата обясни, че Уфе получил конвулсии и цяла вечер плакал — както всеки път, когато Мереде се прибереше по-късно от обикновено. Понеже Уфе не си служеше с думи, човек трудно разбираше какво изпитва и понякога дори оставаше с впечатлението, че момчето не осъзнава случващото се около него. Ала макар и привидно неадекватен, всъщност той си даваше ясна сметка за събитията.