Този път неконтролируемото му поведение бе шокирало силно помощницата и Мереде изпита съмнение дали ще може да разчита на нея за в бъдеще.
Успя да поуспокои брат си чак когато го заведе в спалнята и му сложи любимата му бейзболна шапка. Уфе престана да плаче, но в очите му продължаваше да се чете безпокойство. Мереде се опита да го разсее, като му заразказва за многото гости в кафенето и за причудливите животни. Докато споделяше с него впечатленията си, Мереде виждаше как думите ѝ го успокояват; Уфе разсъждаваше с ума на единайсет-дванайсетгодишно момче. Когато плачеше, в главата му се смесваха минало и настояще. Все едно в съзнанието му внезапно нахлуваха смътни спомени за живота му преди злополуката, когато беше съвсем нормално момче. Не — „нормално“ е дори обидна дума. Тогава той беше единствен по рода си, изпълнен с оригинални идеи. Очакваше го блестящо бъдеще. Ала сполетялото го нещастие му го бе отнело.
През следващите няколко дни Мереде беше затрупана с работа. И макар мислите ѝ често да отлитаха в други посоки, задълженията ѝ си бяха единствено нейни. В шест сутринта пристигаше на работа, а след края на тежкия ден веднага потегляше по магистралата, за да се прибере в шест надвечер. Времето едва ѝ стигаше да свърши всичко.
Затова големият букет, изненадващо цъфнал на бюрото ѝ, никак не подобри концентрацията ѝ.
Секретарката ѝ не скри раздразнението си. Преди бе работила в Съюза на юристите и икономистите в Дания. Там явно умееха да разделят работата от удоволствията. На мястото на Сьос Мариане щеше да полудее от възторг и цял ден да бъбри за цветята, все едно са кралски скъпоценности.
Ала новата секретарка не остана никак очарована от романтичния жест към Мереде. Вероятно това беше дори за предпочитане.
Три дни по-късно Мереде получи телеграма за Свети Валентин — първата в живота ѝ. Макар и две седмици след 14 февруари, валентинката не ѝ се стори закъсняла. Върху корицата бяха нарисувани устни с посланието „С любов! Целувки за Мереде“. Секретарката я донесе с недоволна физиономия. Вътре пишеше „Трябва да говоря с теб!“.
Мереде постоя, загледана в устните, и поклати глава. После мислите ѝ се върнаха към вечерта в „Банкерот“. Макар компанията му да ѝ беше приятна, в момента в живота ѝ нямаше място за мъж. Реши да приключи флирта, преди да е прераснал в нещо по-сериозно.
Обмисли внимателно какво да му каже, набра номера му и изчака да се включи гласовата поща.
— Здрасти. Обажда се Мереде — меко подхвана тя. — Много ми беше трудно да взема това решение, но връзката ни няма бъдеще. В момента съм се отдала изцяло на брат ми и на професията ми. Вероятно нещата никога няма да се променят. Съжалявам. Прости ми!
После отвори органайзера и задраска телефонния му номер в указателя.
В същия миг секретарката ѝ влезе в кабинета и рязко спря пред бюрото ѝ. Мереде вдигна очи към нея. Сьос ѝ се усмихваше както никога преди това.
Застанал на стълбите в двора на Фолкетинга, без връхна дреха, той чакаше. Навън беше ужасно студено и лицето му изглеждаше силно зачервено. Въпреки парниковия ефект времето през февруари не позволяваше да стоиш дълго навън. Той я погледна умолително, без да забелязва папарака, който дебнеше от вратата на Двореца.
Мереде се опита да го дръпне обратно към входа на Парламента, но той беше прекадено едър и отчаян.
— Мереде — подхвана тихо и сложих ръце върху раменете ѝ. — Не го прави. Не ми причинявай това.
— Съжалявам — отвърна тя и поклати глава.
Погледът му се промени. Неочаквано тя зърна отново онази дълбока тайнственост, която леко я смущаваше.
Зад него фотографът вдигна фотоапарата си. Проклятие! Какъв по-лош момент да я снимат от сега!
— За жалост не зависи от мен — извика тя и хукна към колата си. — Сбогом!
Когато тя се разплака, Уфе я зяпна с изненада, но не се разстрои. Продължи да яде и след всяка хапка по устните му се изписваше усмивка. Очите му се взираха невиждащо в нея. Беше се отнесъл незнайно къде.
— Мамка му! — изхлипа тя, удари с юмрук по масата и погледна Уфе.
Беше натрупала много огорчение и озлобление срещу него и, уви, изблиците ѝ зачестяваха.
На сутринта се събуди с ясен спомен за съня си. Толкова жив, скъп и кошмарен.
През онзи ден утрото беше прекрасно. Имаше малко скреж и сняг — колкото да повишат празничното настроение. Всички кипяха от живот. Тогава Мереде беше на шестнайсет, а Уфе — на тринайсет. Родителите им се усмихваха щастливо един на друг. От мига, когато разтовариха багажа от колата, до тръгването си прекараха чудесно. Коледа — дума, изпълнена с радост и уют. С обещания. Уфе мечтаеше да му купят CD-плейър — последния път в живота му, когато изрази желание. И потеглиха в отлично настроение. Двамата с Уфе се смееха. Там, където отиваха, ги очакваха с нетърпение.