Двамата се блъскаха на задната седалка. Макар и с двайсет килограма по-лек от нея, Уфе риташе като нетърпеливо пале. Мереде не му оставаше длъжна. По едно време свали перуанската си шапка и започна да го удря с нея по главата. Разрази се истинска битка.
Докато пресичаха гората, Уфе отново посегна към Мереде, а тя го сграбчи и насила го застави да си седне на мястото. Той започна да рита, да вика и да пищи през смях, Мереде продължи да го натиска. В този миг баща им се обърна и протегна ръка назад, за да привлече вниманието им. Тъкмо изпреварваха червен форд „Сиера“, посивял на места от солени пръски. Отпред се возеха мъж и жена на около четирийсет години, а отзад — момче и момиче. Мереде и Уфе им се усмихнаха. Момчето, с къса коса, изглеждаше няколко години по-малък от Мереде. Улови веселия ѝ поглед, когато тя отблъсна ръката на баща си. Мереде пак му се усмихна. Изведнъж установи, че баща ѝ е изгубил контрол над автомобила, а лицето на момчето в другата кола се промени под пулсиращата светлина, процеждаща се през иглолистните дървета. За секунда ужасените му сини очи се приковаха в нейните, после всичко изчезна.
Силният удар на метал в метал почти съвпадна със звънтенето на счупените прозорци. Децата на задната седалка в другата кола се претърколиха в единия край, Уфе падна върху Мереде, стъклото зад гърба им се строши, върху предното стъкло се посипаха отломки. Мереде не разбра дали тяхната кола, или другата се удари в дърво. Предпазният колан се усука около врата на Уфе и той започна да се задушава. От едната кола се разнесе оглушителен грохот. Кръвта върху тапицерията и предното стъкло се смеси с пръст и сняг. В бедрото на Мереде се заби клон. Колата се удари в повалено дърво и след кратък полет се приземи върху шосето. Шумът от удара се сля с пронизителния звук от форда, който събори друго дърво. После колата на Мереде и Уфе се преобърна върху страната, където седеше Уфе. Едната му ръка стърчеше нагоре, а седалката на майка му затискаше краката му. Мереде не виждаше родителите си. Виждаше единствено Уфе.
Когато се събуди, сърцето ѝ блъскаше болезнено в гърдите. Цялата плуваше в студена пот.
— Престани, Мереде! — каза си тя на глас и си пое дълбоко въздух.
Сложи ръка върху сърцето си и се опита да прогони страшните видения. Само насън подробностите ѝ се явяваха толкова ясно. По време на катастрофата Мереде не възприемаше случващото се като последователност от детайли, а като цялостно впечатление: светлина, крясъци, кръв, мрак и пак светлина.
Още веднъж вдиша дълбоко и погледна настрани. До нея Уфе спеше. От гърдите му се чуваше свистене. По лицето бе изписано спокойствие, а навън дъждът барабанеше приспивно по водосточната тръба.
Тя го погали внимателно по главата. Ъгълчетата на устните ѝ потрепериха. Усети как сълзите напират. Слава богу, че отдавна не беше сънувала този кошмар.
10
2007 година
— Добър ден. Казвам се Асад — мъжът протегна към Карл косматата си, видимо отрудена ръка.
Карл се чувстваше замаян и не беше сигурен нито къде се намира, нито с кого разговаря. Сутринта бе протекла без никакви значими събития и Карл беше задрямал с крака върху бюрото, книжка със судоку върху корема и брадичка, отпусната върху гърдите. Ръбовете на панталона му, обикновено изрядно изгладени, се бяха смачкали на хармоника. Карл свали поизтръпналите си крака и се вторачи в ниския, смугъл мъж отпред. Определено беше по-възрастен от него. И определено не бе израснал в земеделската страна, където бе роден той.
— Здравей, Асад — сънливо отвърна Карл. Асад или не, какво го засягаше как се казва този човек?
— Ти трябва да си Карл Мьорк, както пише на вратата. Назначиха ме да ти помагам. Правилно ли съм разбрал?
Карл присви очи в опит да асимилира думите на Асад. Да му помага?
— Да, точно така — потвърди най-сетне той.
По собствена вина бе попаднал в капана на неразумните си претенции към шефовете. Чак сега му просветна колко работа ще му отвори присъствието на дребния мъж в отсрещната стая. Ще трябва да възлага поръчения на новия служител, а това автоматично означаваше, че Карл няма да може да бездейства. Не, определено бе постъпил първосигнално, като поиска помощник. Не можеше да продължава да мързелува, докато Новият служител стои и го гледа с очакване. Беше си го представял много по-лесно: помощникът му ще си работи, докато той върти палци. Работа в подземието колкото щеш, мислеше си той само допреди няколко часа: да измие пода, да направи кафе, да подрежда документацията в папки… Ала Асад приключи бързо със задачите. Успя дори да подреди по азбучен ред цялата специализирана литература и да номерира всички папки. За два часа и половина новият служител свърши възложената му работа и отново се обърна към началника си за указания какво да прави. Карл се колебаеше дали да не го пусне да си върви.