— Много странна история — оживи се изведнъж началникът. — Изчезнала от борда на ферибота по линията Рьобю-Путгарден. Няма свидетели.
— В този случай са се натрупали цял куп необясними факти — кимна Карл, докато се опитваше да се сети поне за един.
— Доколкото си спомням, отначало разследваха брат ѝ по подозрение, че я е бутнал зад борда, но после снеха обвиненията. Ще провериш ли тази следа?
— Сигурно. Не знам къде се намира в момента; първо ще се наложи да го издиря. Но докато четох документацията, още няколко неща ми направиха силно впечатление.
— В делото не е ли приложен документ за въдворяването му в специализирано заведение в регион Северна Зеландия?
— А, вярно… Има вероятност обаче вече да не живее там. — Карл се помъчи да си придаде съсредоточен вид.
„Връщай се в кабинета си, шефе“ — подканваше той мислено Якобсен. Как да отговори адекватно на толкова много въпроси, при положение че бе прехвърлил доклада за някакви си пет минути?
— В момента се намира в здравното заведение „Елю“ в град Фредериксунд — чу се от коридора.
Асад стоеше облегнат на метлата си. С блестящите си бели зъби, зелените гумени ръкавици и престилка до глезените приличаше на същество от друга планета. Маркус Якобсен изгледа объркан екзотичното същество.
— Хафез ал-Асад — представи се мъжът и му подаде ръка, напъхана в ръкавица.
— Маркус Якобсен — началникът раздруса десницата му и се обърна въпросително към Карл.
— Асад е новият ми помощник в Специален отдел „Q“. Сигурно съм му споменал нещо по случая. — Карл стрелна Асад с предупредителен поглед, но мъжът изобщо не се впечатли.
— Аха — кимна Якобсен.
— Моят началник, заместник-комисар Мьорк, работи неуморно. От време на време се опитвам да му помогна, доколкото ми позволяват възможностите — усмихна се широко Асад. — Не разбирам как за толкова време не са открили тялото на Мереде Люнгор. В моята родина Сирия морето гъмжи от акули, които ядат трупове. Но щом покрай бреговете на Дания няма акули, телата на удавниците следва да изплуват рано или късно. Когато започнат да гният, вътрешностите се изпълват с газове и се издигат над водата като балони.
— Така е — опита да се усмихне началникът. — Но водните басейни около Дания са дълбоки и големи. Често се случва да не открием телата на пасажери, паднали зад борда на пътнически кораби.
— Асад — Карл си погледна часовника, — свободен си да си вървиш вкъщи. Ще се видим в понеделник.
Асад кимна и отнесе кофата. После от другия край на коридора се чу дрънчене и след няколко минути той се показа на вратата да се сбогува.
— Голям образ е този Хафез ал-Асад — отбеляза Маркус Якобсен, когато стъпките по стълбите заглъхнаха.
13
2007 година
След уикенда Карл намери бележка върху компютъра си:
Осведомих Бак, че си започнал да разглеждаш случая „Мереде Люнгор“. Бак е участвал в заключителната фаза от разследването и положително разполага с ценна информация. В момента обаче убийството на велосипедиста виси на неговата глава и е много зает. Но при първа възможност ще отдели време да си поговори с теб.
— При първа възможност — изсумтя презрително Карл. Какво си въобразява Бак? Този самодоволен, самоуверен, самовлюбен глупак! Бюрократ и отличник в едно. Сигурно кара и съпругата си да попълни въпросник в три екземпляра, преди да удовлетвори желанието ѝ за ласки южно от кръста.
Въпреки вродената си старателност обаче Бак не беше успял да разнищи случая. Интересно. Карл се почувства почти мотивиран да разплете тази история. Взе папката от бюрото и помоли Асад да му направи чаша кафе.
— Но не толкова силно като вчерашното — предупреди той и се опита да си спомни колко крачки има до тоалетната.
Делото „Люнгор“ се оказа най-сложният и всестранно проучен случай в практиката на Карл. В папката бяха събрани копия от епикризи на Уфе, брата на Мереде Люнгор, протоколи за разпити, изрезки от вестници и от булевардни издания, няколко видеозаписа с интервюта с Мереде Люнгор, подробни показания на колеги и пасажери на ферибота, които са видели Мереде и Уфе на палубата за разходки; снимки на същата тази палуба, на релинга и на разстоянието до водата. Експертите бяха снели дактилоскопски следи от мястото, откъдето бе изчезнала. Към документите в папката бяха приложени и адресите на безброй пасажери, правили снимки на борда на ферибота, дори копие от корабния дневник, където беше описана реакцията на капитана, след като разбрал за изчезването на Мереде. Ала всички тези сведения не тласнаха в никаква посока мисълта на Карл. „Трябва да прегледам записите“ — помисли си по едно време той и погледна отчаяно DVD-плейъра си.