— Имам задача за теб, Асад — обяви Карл, когато Асад се върна с димяща чаша кафе. — Качи се на третия етаж, където се помещава Отдел „Убийства“, мини през зелените врати и тръгни по червения коридор, докато стигнеш нещо като джоб. После…
Асад му подаде чашата с кафе, чийто наситен аромат отдалече предвещаваше стомашни проблеми.
— Джоб? — повтори въпросително той със смръщени вежди.
— Ами как да го нарека… Мястото, където червеният коридор се разширява леко. И така… там ще намериш една руса жена на име Лис. Много е разбрана. Предай ѝ, че на Карл Мьорк му трябва видеокасетофон. С нея сме добри приятели, веднага ще ти даде. — Карл смигна на Асад.
Асад направи същото. — Но ако завариш тъмнокосата, не я питай нищо и се върни.
Помощникът кимна.
— И не забравяй да вземеш скарт кабел! — извика Карл, докато бавните стъпки на Асад отекваха по коридора.
— Заварих тъмнокосата — докладва Асад след четвърт час. — Даде ми два видеокасетофона и ми каза да ги задържа — усмихна се широко той. — И тя е много симпатична.
Карл поклати глава. Явно бяха сменили колежката на Лис.
В първия видеозапис, заснет от „Телевизионен вестник“ на 20 декември 2001 година, Мереде Люнгор коментираше неформална конференция по въпросите на здравеопазването и климата в Лондон. В интервюто репортерът се интересуваше главно от срещата ѝ със сенатор Брус Дженсън, по време на която двамата бяха обсъдили американската позиция относно работата на Световната търговска организация и Протокола от Киото. Люнгор споделяше, че разговорът със сенатора я е настроил изключително оптимистично за бъдещето на съвместните проекти. „Нима е толкова наивна?“ — учуди се Карл, но после го отдаде на младостта ѝ. Иначе Мереде Люнгор изглеждаше здравомислеща, разумна, делова и видимо превъзхождаше новоизбрания министър на вътрешните работи и на здравеопазването — до нея той приличаше на пародиен образ на гимназиален учител от шейсетте.
— Истинска красавица! — възхити се от вратата Асад.
В друг видеозапис — от 21 февруари 2002 — Мереде Люнгор, в качеството си на председател на Парламентарната комисия по въпросите на околната среда, коментираше жалбата на Бярке Йорнфелт, егоист и екоскептик, до Комисията, занимаваща се с измами в областта на науката. „Що за име са дали на тази комисия! — изуми се Карл. — Как е възможно датско название да звучи толкова кафкиански!“ На този запис обаче Мереде изглеждаше коренно различно: повече жена, отколкото политик.
— Тук е много хубава — отбеляза Асад.
Карл го погледна. Явно в разбиранията на дребничкия му помощник външният вид на жената играеше главна роля. Но Карл не можеше да не се съгласи с него. По време на интервюто около Мереде витаеше особена аура. Като повечето жени, и тя притежаваше дарбата да залива околните с очарование, когато се чувства щастлива. Промяната в излъчването на Мереде обнадежди Карл, но и го обърка.
— Да не е била бременна? — предположи Асад.
Съдейки по броя на родата му от снимките, явно често се бе сблъсквал с това женско състояние.
Карл запали цигара и прехвърли още веднъж материалите по случая. По обясними причини в папката не беше приложен доклад от извършена аутопсия и голяма част от възникващите въпроси щяха да останат без отговор — поне докато не открият тялото. От статиите в жълтите издания ставаше ясно, че Мереде не е била засичана в мъжка компания. Това, разбира се, изобщо не изключваше вероятността да е забременяла. Впрочем вестниците не посочваха да са я засичали и с жена.
— Сигурно просто е била влюбена — заключи Асад, избута настрани пепелника и почти долепи лице до екрана. — Обърни внимание колко розови са бузите ѝ!
Карл поклати глава.
— Тогава температурата едва ли е надвишавала два градуса. Политиците често се съгласяват да ги интервюират навън, на студа, за да изглеждат по-здрави и свежи.
Ала Асад действително имаше право. Нещо се бе случило в живота на Мереде Люнгор — разликата с предното интервю го доказваше. Едва ли въпросите, зададени ѝ за Бярке Йорнфелт — продажен лобист, способен да омаловажи дори очевидни факти, свързани с природни катастрофи, — биха предизвикали деликатната руменина по бузите ѝ.
За миг Карл се вторачи във въздуха. Във всяко разследване идва мигът, когато детективът се ядосва защо не е познавал жертвата приживе. Сега този миг настъпи доста по-рано от обикновено.