— Асад, обади се в онова здравно заведение, „Елю“, където са въдворили брата на Мереде Люнгор, и запази час при директора от името на заместник-криминален комисар Мьорк.
— Кой е заместник-криминален комисар Мьорк?
Карл потупа слепоочието си. Асад наистина ли беше толкова глупав?!
— Кой е според теб?
— Мислех си, че длъжността ти е заместник-полицейски комисар. След последната реформа не се ли казва така?
Карл си пое дълбоко въздух. Шибана реформа!
Директорът на „Елю“ се обади десет минути по-късно и дори не скри учудването си защо го търсят от полицията. Явно Асад си бе позволил известна волност при изпълнение на поставената му задача, но какво да очакваш от помощник с докторска степен по гумени ръкавици и е пластмасови кофи?!
Преди да се научи да върви, всеки човек е пълзял.
Карл погледна помощника си и му кимна окуражително, когато Асад вдигна очи от судокуто.
За половин минута Карл запозна директора с обстоятелствата по случая и получи кратък и недвусмислен отговор. Уфе Люнгор не говори, затова няма как комисарят да го разпита. Същевременно, макар пациентът да мълчи непрекъснато и да не проявява признаци на адекватност, официално той не е поставен под запрещение. И понеже Уфе Люнгор не е давал съгласието си членове на медицинския персонал в „Елю“ да говорят от негово име, никой няма право да прави изказвания вместо него. Карл хлътна в омагьосания кръг на психиатричните институции.
— Познавам процедурите — увери той директора. — Ни най-малко не възнамерявам да ви подтиквам към нарушение на лекарската тайна. Но понеже разследвам изчезването на сестра му, смятам, че Уфе ще пожелае да говори с мен.
— Вече ви обясних: Уфе не говори.
— Голяма част от разпитваните мълчат, но ние от Специален отдел „Q“ умеем да улавяме излъчваните невербални сигнали.
— Специален отдел „Q“ ли?
— Така се нарича новосъздаденият елитен отдел в Полицейското управление. Кога е удобно да дойда?
В слушалката се чу въздишка. Мъжът отсреща не беше глупав и знаеше кога си има работа с упорит противник.
— Ще видя какво мога да направя. Ще ви се обадя по-късно.
— Асад, какво каза на човека, когато се свърза с него? — попита Карл, след като затвори.
— На онзи ли? Искам да говоря само с шефа, отсякох, а не с някакъв си директор.
— В случая директор и шеф е едно и също, Асад.
Карл си пое дълбоко въздух, стана и отиде до помощника си.
— Не си ли чувал думата „директор“, Асад? Директор е нещо като началник.
Двамата си кимнаха — знак, че са се разбрали.
— Утре ще дойдеш да ме вземеш от Алерьо, където живея. Ще се наложи да пътуваме извън града. Ясно?
Асад кимна.
— Какво ще правиш с това? — попита Карл и посочи килимчето.
— Ще го навия на руло.
— Аха. А откъде знаеш дали е обърнато към Мека9?
Асад посочи слепоочието си, все едно в главата му е имплантиран GPS-навигатор.
— А пък ако се колебая, използвам това — той повдигна едно списание върху рафта и извади компас.
— Виж ти! — удиви се Карл, загледан в масивните метални тръби под тавана. — Но тук, в подземието, компасът е неизползваем.
Асад отново посочи красноречиво главата си.
— Ясно, умееше да се ориентираш по интуиция. Това означава ли, че е допустимо да объркаш посоката?
— Аллах е велик. Има огромни рамене.
Карл издаде напред долната си устна. Ама, разбира се, как не се бе сетил по-рано?!
В кабинета на Бак в Карл се впериха четири чифта очи над черносини рамки. Не съществуваше никакво съмнение, че екипът се намира под огромно напрежение. На стената висеше голяма карта на парка „Велбю“, върху която с цветни топлийки разследващите бяха обозначили къде е местопрестъплението, къде е намерено оръжието, с което е извършено убийството — стар бръснач; къде свидетелката е видяла убития и предполагаемия извършител заедно. И накрая — маршрута на свидетелката през парка. Всичко беше старателно измерено и обсъдено, но разследващите се затрудняваха да сглобят фактите.
— Налага се разговорът ни да почака, Карл — Бак подръпна ръкава на черното си кожено яке — наследство от бившия началник на Отдел „Убийства“.
За него якето притежаваше особена сантиментална стойност и представляваше нагледно доказателство за високия му професионализъм. Затова никога не го смъкваше от гърба си. Радиаторите бяха нажежили помещението до четирийсет градуса, но дори това не можеше да го принуди да се раздели със скъпоценната връхна дреха. Пък и нали скоро щеше да излезе навън…