Карл огледа снимките, закачени на таблото зад тях. Гледката беше повече от потресаваща. След като е умъртвил жертвата си, убиецът бе поругал трупа. В гърдите на мъртвеца зееха дълбоки рани, а половината от едното му ухо беше отрязана. Върху бялата риза червенееше кръст, начертан с кръвта на жертвата. „Навярно половината от ухото е послужила като писалка“ — предположи Карл. Убиецът бе стъпкал замръзналата трева около тялото, а спиците на предното колело на велосипеда бяха смазани. От чантата на жертвата се виждаха изпадали учебници по търговия.
— Разговорът ни трябва да почака, казваш… Добре. Но може ли за малко да напънеш мудния си мозък и да ми кажеш как главната свидетелка по случая е описала човека, когото е видяла да разговаря с жертвата? — попита Карл.
Четиримата мъже го изгледаха, сякаш е извършил кощунство. Бак прикова в Карл мъртвия си поглед:
— Ти не работиш по случая, Карл. Ще говорим по-късно. Ако искаш, вярвай, но в момента главите ни пушат.
— Вярвам, вярвам. Лицата ви горят. Сигурно сте изпратили някого да обискира жилището на свидетелката, след като я приеха в болница.
Мъжете се спогледаха колкото с раздразнение, толкова и въпросително. Е, явно не бяха изпратили никого за оглед. Супер.
Маркус Якобсен тъкмо бе влязъл в кабинета си, когато Карл се появи. Както обикновено, началникът на Отдела изглеждаше добре: старателно сресана на път коса, буден и прозорлив поглед.
— Маркус, претърсихте ли жилището на свидетелката след опита ѝ за самоубийство? — попита Карл и посочи папката върху бюрото на Якобсен.
— Защо да го претърсваме?
— А открихте ли отрязаната половина от ухото на жертвата?
— Още не. Да не намекваш, че може да я открием в жилището на свидетелката?
— На твое място щях да проверя, шефе.
— Ако действително убиецът го е изпратил на нея, тя непременно го е изхвърлила.
— Ами претърсете кофите за смет в двора. И тоалетната.
— В случай че го е изхвърлила там, водата от казанчето отдавна го е отнесла по канализационните тръби, Карл.
— Чувал ли си историята за лайното, дето непрекъснато изплувало, независимо колко пъти пускаш водата?
— Добре, де, Карл. Ще проверим.
— Гордостта на Отдела, отличникът Бак, отказва да разговаря с мен.
— Значи, ще трябва да почакаш, Карл. Пък и не забелязвам да си напреднал особено с твоето разследване.
— Бак бави допълнително работата ми, като отлага разговора ни.
— Тогава се захвани да преглеждаш друг случай — Якобсен започна да барабани с химикалката си по ръба на бюрото. — Надявам се, не коментираш обстоятелства от разследването пред онази странна птица в кабинета ти?
— В момента завеждам отдел с многоброен персонал и няма голяма вероятност Асад да разбере какво става.
Началникът хвърли химикалката върху купчина книжа.
— Нужно ли е да ти напомням, че нямаш право да огласяваш служебна информация?
Карл поклати глава. Възнамеряваше сам да прецени какво да говори и пред кого.
— Впрочем как се спряхте точно на Асад? Чрез Агенцията по труда ли го открихте?
— Нямам представа. Питай Ларс Бьорн или направо Асад.
Карл вдигна показалец:
— Трябва ми чертеж на подземието — в точен мащаб и е посоките на света.
По лицето на Маркус Якобсен отново се изписа умора. Малцина се осмеляваха да го занимават с подобни странни искания.
— В такъв случай просто разпечатай картата на подземието от вътрешната мрежа, Карл. Не е толкова сложно!
— Ето тук е тази стена, а там се намира килимчето ти — обясни Карл върху чертежа на помещението. — А тази стрелка сочи север. Вече нищо не ти пречи да разположиш килимчето си точно както трябва.
Очите на Асад се изпълниха с уважение. От двамата щеше да излезе страхотен тандем.
— По телефона те търсиха двама души — съобщи помощникът. — Предадох им, че ще им се обадиш, когато се върнеш.
— Кои са?
— Директорът от Фредериксунд и жена с глас на металорежеща машина.
— Съпругата ми — въздъхна Карл. Вига вече се бе сдобила с новия му служебен номер. Край на спокойствието.
— Съпруга ли? Ти женен ли си?
— О, Асад, трудно е за обяснение… Като се поопознаем, ще ти разкажа.
Помощникът кимна със стиснати устни. По лицето му се изписа съчувствие.
— Как се сдоби с това работно място, Асад?
— Познавам Ларс Бьорн.
— Познаваш ли го?
— Да — усмихна се Асад. — В продължение на цял месец всеки ден ходех в кабинета му да го моля за работа.
— Досаждал си, за да те назначи при нас? И защо?
— Защото обожавам полицията.