Карл се обади на Вига чак когато се прибра вкъщи. Докато набираше номера ѝ, в дневната нахлуваше апетитна миризма: припявайки прочувствени арии, Мортен Холен забъркваше поредното си кулинарно творение от най-обикновено прошуто, купено от кварталния супер.
Вига беше приятен събеседник, стига да имаш възможността сам да определяш дозата, в която да я приемаш. Докато живееха заедно, Карл често се виждаше в чудо, но след развода правилата на играта се промениха.
— За бога, Вига, защо си ми звънила в Управлението? Знаеш колко напрегнато е в момента.
— Карл, сладурче, Мортен не ти ли предаде, че постоянно зъзна?
— Никак не се учудвам. Все пак живееш в стара къща, Вига. Построили са я от пълни боклуци; прогнили дъски и сандъци, които още през 1945-а са били неизползваеми. Премести се в друго жилище.
— Няма да се пренеса при теб, Карл.
— Надявам се от цялата си душа — той си пое дълбоко въздух. — Като знам какво текучество на мъже има в дома ти, трудно ще намерим място за всички в сауната до стаята на Мортен. Не само аз имам жилище с отопление. Намери си квартира!
— Сещам се как най-бързо и правилно да решим проблема.
Думите ѝ предвещаваха сериозно олекване на портфейла му.
— Най-бързото и правилно решение се нарича „развод“, Вига.
Рано или късно щеше да се стигне дотам. И тогава по право щеше да ѝ се полага половината от стойността на къщата. Уви, през последните години цените на недвижимите имоти бяха отбелязали скок. Карл трябваше да поиска развод, когато къщата струваше наполовина по-малко от сега. Ала вече беше твърде късно, а и Карл не изпитваше никакво желание да се мести.
Погледна нагоре: таванът отново се тресеше от музиката в стаята на Йеспер. „Дори да изтегля заем след развода, разходите ми едва ли ще скочат драстично — помисли си Карл. — Тогава обаче Вига ще трябва да поеме изцяло грижите за сина си.“ В момента нито едно домакинство в тази част от града не плащаше по-големи сметки за ток от него. Йеспер се беше превърнал в най-доходоносния клиент на електроразпределителното дружество „ДОНГ“.
— Развод ли? Не, няма да се развеждам, Карл. Вече съм минала по този път. Не е никак приятно.
Той тръсна глава: а как би нарекла Вига ситуацията, в която се намираха от няколко години?
— Искам да си отворя собствена галерия, Карл.
Само това липсваше! Карл мигом си представи еднометровите розови петна на Вига, сложени в бронзови рамки. Галерия? Чудесна идея, ако в къщата ѝ имаше повече място.
— Галерия, казваш? В която да си имаш голяма отоплителна печка. Да се грееш по цял ден и да се радваш на милионите, които прииждат в сметките ти.
Вече си го представяше.
— Стига с този твой сарказъм! — разсмя се тя. Този смях винаги му действаше. Колко хубаво се смееше проклетницата му с проклетница! — Това наистина е фантастично, Карл! Когато човек има собствена галерия, се откриват страхотни възможности. А Йеспер ще се гордее с известната си майка.
„Известна — да, но с бездарието си“ — поправи я той наум, а на глас попита:
— Намери ли подходящо помещение?
— И то какво! А Хугин10 вече е говорил със собственика.
— Кой е Хугин?
— Много талантлив художник.
— Сигурно твори по-често под чаршафите, отколкото върху платната.
— Стига де, Карл! — засмя се пак тя. — Не бъди толкова циничен.
14
2002 година
Мереде чакаше в ресторанта на палубата. Преди вратата към мъжката тоалетна да се хлопне, тя предупреди Уфе да не се бави. В кафенето в другия край бяха останали само хора от персонала. Всички пасажери бяха слезли при колите. „Само дано Уфе побърза — молеше се тя. — Слава богу, аудито е в края на редицата.“
С тази мисъл приключи сравнително поносимият етап от живота ѝ. Атаката дойде отзад — толкова изненадващо, че Мереде дори не успя да извика. Въпреки това ясно усети как нечия ръка грубо притисна кърпа, напоена с упойващо вещество, към носа и устата ѝ, а преди да се унесе, видя как ръката натисна черното копче за достъп до стълбището към автомобилната платформа. После в стремглав галоп подминаха металните стени по стълбището, докато в ушите ѝ нахлуваха глухи звуци. Накрая пред очите ѝ се спусна мрак.
Събуди се върху леденостуден бетонен под. Надигна глава. Кръвта пулсираше бясно в слепоочията ѝ. Усещаше краката си натежали. Раменете ѝ отказваха да се отлепят от пода. Напрегна сили и успя да се надигне, колкото да седне. Помъчи се да се ориентира в непрогледния мрак. Не посмя да извика. Пое си дълбоко въздух, като се стараеше да не вдига шум. После протегна ръце напред, за да провери какво има до нея. Нищо. Поседя известно време, докато събере кураж да се изправи — бавно и нащрек, готова да посегне с юмрук по посока и на най-слабия звук, който дочуе. Ще го заблъска и зарита с всичка сила. Инстинктивно усещаше, че е сама, но не беше сигурна.
10
Хугин — един от двата гарвана в скандинавската митология, които всяка вечер кацват на рамото на върховния бог Один и му разказват какво се е случило в човешкия и божествения свят. — Бел.прев.