Напразно се съпротивляваше на сълзите. Наистина ли съдбата ѝ е отредила такъв край? Без деца, без щастие, без да е осъществила почти нищо от онова, за което мечтаеше през годините, когато живееше само с Уфе? Дори няма да изпълни обета, даден пред покойните ѝ родители!
Обзе я горчивина, тъга, усещане за безкрайна самота. Разрида се.
Дълго седя, обсебена от ужасяващата мисъл как Уфе ще остане сам-самичък на света. За Мереде нямаше по-голям кошмар. Тази представа измести всичко останало. Ще умре сама като животно. Никой няма да разбере как си е отишла и къде е тялото ѝ, а Уфе ще продължи да живее в неведение.
След като плака до пълно изтощение, Мереде изведнъж си даде сметка, че навярно това не е всичко. Навярно най-лошото предстои. Ами ако похитителят възнамерява да я изтезава? Ако ѝ е подготвил участ, която ще направи смъртта дори желана? Непоносима болка, зверска жестокост… Мереде беше чувала за десетки случаи на издевателства, изнасилвания и изтезания. Стори ѝ се възможно в момента нечии очи да я наблюдават зад инфрачервени камери. Очи на злодей. Слух на хищник.
Погледна към прозорците, като се опитваше да изглежда спокойна.
— Моля ви, не ме наранявайте — прошепна тя в мрака.
15
2007 година
„Пежо 607“ минава за сравнително тиха кола, но Карл чу бясно ръмжене, когато Асад паркира пред спалнята му.
— Много яко! — избоботи Йеспер, докато гледаше през прозореца.
Карл не си спомняше наскоро да е чувал доведения си син да използва толкова думи рано сутрин, но в случая Йеспер просто бе ударил в десетката.
— Имаш бележка от Вига! — извика Мортен Холен, преди Карл да затвори вратата.
Карл нямаше никакво намерение да чете разни бележки. В момента не се сещаше за по-омразно занимание от обиколки по галерии в компанията на тънкокрак цапач на име Хугин.
— Здрасти! — провикна се Асад, докато му отваряше предната врата.
На главата си носеше шапка от камилска вълна с неизвестен произход и определено не приличаше на личен шофьор в криминалната полиция, ако такава длъжност изобщо съществува.
Карл вдигна очи към ясното светлосиньо небе. Температурата на въздуха беше съвсем поносима.
— Имам представа къде приблизително се намира „Елю“ — Асад посочи джипиеса.
Карл погледна изморено екранчето. Кръстчето стоеше върху улица на безопасно разстояние от фиорда на Роскилде, та хем болните да не са застрашени от удавяне, хем директорът да се любува на повечето прелести на Северна Зеландия от кабинета си. В такива райони често строят домовете за пациенти с умствени разстройства. Въпросът е чие удобство се съблюдава.
Асад запали колата, даде на заден ход и спря чак когато багажникът навлезе в тревната площ от отсрещната страна на улицата. Преди Карл да реагира, Асад вдигна деветдесет километра в час при позволени петдесет.
— Намали, за бога! — кресна Карл точно преди да навлязат в кръговото кръстовище.
Асад обаче само го погледна дяволито като таксиджия в Бейрут, завъртя рязко волана надясно и пежото полетя към магистралата.
— Бива си я колата! — извика той и натисна газта.
„Дали ако нахлузя шапката над въодушевеното му лице, ще се кротне малко“ — запита се Карл.
Домът „Елю“ представляваше белосана сграда, фасадата ѝ недвусмислено показваше, че никой не влиза вътре доброволно, а влязъл веднъж, не може да излезе просто така. Вътре явно не приветстваха рисуването с пръсти и свиренето на китара. В „Елю“ богатите и известните изпращаха душевноболните си роднини.
Частна грижа — напълно в духа на правителствената политика.
Кабинетът на директора се намираше в пълен синхрон с цялостното впечатление, което оставяше сградата, а самият директор — сериозен, сух и болнав мъж — беше сякаш специално проектиран за интериора.
— Разходите по престоя на Уфе Люнгор в нашето заведение се покриват от приходите във фонда „Люнгор“ — отговори директорът на въпросите на Карл.
Карл огледа рафтовете на секцията. Върху повечето папки бе написано името на някакъв фонд.
— Разбирам. И как е създаден този фонд?
— От авоарите на родителите на Уфе и Мереде Люнгор, загинали при автомобилна катастрофа, в резултат на която Уфе е получил травмата. Към средствата на фонда, естествено, се добави и наследството от сестра му.
— Тя беше депутат. Едва ли говорим за големи суми…
— Не, но продажбата на къщата донесе два милиона, когато най-после съдът реши да обяви Мереде Люнгор за мъртва. В момента средствата във фонда възлизат на около двайсет и два милиона крони, но вие вероятно го знаете.