Карл подсвирна от изненада.
— Двайсет и два милиона, пет процента лихва. Парите са повече от достатъчно да покрият престоя на Уфе, нали?
— Е, все пак се начисляват и данъци. Но в общи линии стигат.
— Уфе не е ли споменавал нищо за изчезването на сестра си, откакто е постъпил тук? — поинтересува се Карл.
— Не. Доколкото ми е известно, спрял е да говори след пътната злополука, при която е изгубил родителите си.
— Правите ли нещо, за да му помогнете да се съвземе и да проговори?
Директорът свали очилата си и го изгледа изпод рошавите си вежди: истинско въплъщение на сериозността.
— Подложихме господин Люнгор на щателни прегледи. В мозъка му се наблюдават лезии в речедвигателния център; отчасти те се явяват причина за немотата му, но не бива да пренебрегваме и дълбоките психически травми от злополуката. Загубата на родителите му, физическите увреждания. Вероятно знаете, че Уфе е бил в много тежко състояние.
— Да, прочетох доклада — потвърди Карл. Всъщност го бе прочел Асад и устата му не спря през целия път. — Повече от пет месеца е лежал в болница с тежки кръвоизливи в черния дроб, далака и белите дробове. Получил е и сериозни зрителни увреди.
— Точно така — потвърди директорът. — В медицинския му картон е отбелязано, че Уфе Люнгор не е виждал в продължение на седмици вследствие от масирани кръвоизливи в ретината.
— А сега? Здрав ли е физически?
— Да. Според изследванията Уфе е силен млад мъж.
— В момента е на трийсет и четири години. Значи в това състояние се намира от двайсет и една години. Бледият мъж кимна.
— Вероятно вече ви е ясно защо опитът ви е обречен на неуспех.
— И не ми разрешавате да говоря с него?
— Безсмислено е.
— Уфе последен е видял Мереде Люнгор жива. Искам да ме заведете при него.
Директорът се изправи и плъзна поглед над фиорда: точно както бе предвидил Карл.
— Искането ви е неприемливо.
Типове като този заслужават да ги залееш с кофа боя.
— Съмнявате се, че ще успея да изкопча нещо от него, но грешите.
— Защо?
— Знаете ли какви хора са полицаите?
Директорът се обърна към Карл. Лицето му бе придобило пепелявосив оттенък. Бръчки прорязваха челото му. Дългият стаж зад бюрото го беше измъчил, но не бе успял да помрачи здравия му разум. Не знаеше с каква цел Карл му бе задал последния въпрос, но се досещаше, че мълчанието няма да му помогне.
— Накъде биете?
— Ние, полицаите, сме любопитни по природа. Случва се някой въпрос да ни обсеби до степен да забравим за всичко друго. Особено когато от километри личи, че има нещо гнило.
— А именно?
— Пациентите ви получават ли достатъчно грижи срещу парите си? Пет процента от двайсет и два милиона, като приспаднем данъците, са, така да се каже, дреболия. Осигурявате ли на пациентите си медицинското обслужване, което им се полага? Или таксата, която искате, е завишена, като се има предвид, че получавате и държавна субсидия? Еднаква ли е таксата за всички?
Карл кимна сякаш на себе си и жадно подложи лице под светлината, идваща от фиорда.
— Когато човек не намира отговор на въпроса си, възникват нови и нови питания. Така сме устроени ние, полицаите. Все нещо гложди любопитството ни. Може да е болест, но къде да я лекуваме?!
По лицето на мъжа плъзна лека руменина.
— Посоката, която прие разговорът ни, няма да доведе до споразумение.
— Тогава позволете ми да видя Уфе Люнгор. Какво толкова ще стане? Предполагам, не го държите в клетка?
В интерес на истината снимките от папката „Мереде Люнгор“ не представяха достоверно външността на Уфе. Полицейските скици, направени по време на предварителния разпит, и няколкото снимки от пресата показваха приведен, блед млад мъж, който отговаря на профила „умствено изостанал, пасивен и със забавена умствена дейност“. Ала действителността изглеждаше другояче.
Карл завари Уфе в уютна стая със снимки по стените и изглед, който по нищо не отстъпваше на панорамата от директорския кабинет. Леглото му беше оправено, обувките — лъснати, дрехите — чисти. Изобщо, по обстановката не личеше тук да живее психичноболен. Младият мъж имаше силни ръце, дълга руса коса, широки рамене и изглеждаше доста висок. Мнозина биха го нарекли красавец. На пръв поглед Карл Мьорк не откри у Уфе Люнгор никакви признаци на умствено разстройство или друга болест.
Директорът и старшата сестра наблюдаваха зорко Карл от прага, докато той оглеждаше стаята, но полицаят не им даваше повод за критика. Беше решил да се върне пак, независимо че напоследък едва смогваше с всички задачи. Да, ще се върне — по-добре подготвен — и ще говори с Уфе. А засега ще почака. От няколко снимки му се усмихваше Мереде Люнгор. До тях бяха закачени фотографии на родителите им, също усмихнати към обектива. Рисунките по стените никак не приличаха на произведенията в тъмни краски, каквито най-често се виждат в такива заведения. Не, от рисунките на Уфе лъхаше радост. Изобщо не подсказваха за нещастието, отнело речта му.