— Има ли и други рисунки? Например в чекмеджетата? — Карл посочи шкафа и скрина.
— Не — поклати глава старшата сестра. — Откакто постъпи тук, Уфе не е посягал към моливите. Тези рисунки са от дома на родителите му.
— С какво се занимава през деня?
— С много неща. Разхожда се с персонала, тича в парка, а най обича да гледа телевизия.
Сестрата му се стори мила. Следващия път ще се обърне за съдействие към нея.
— И какво гледа по телевизията?
— Каквото дават.
— Реагира ли на случващото се на екрана?
— Понякога. Смее се — тя поклати весело глава и се усмихна още по-широко.
— Смее ли се?
— Да, по-спонтанно и невинно от бебе.
Карл погледна директора, застанал като леден блок, после погледна Уфе. Братът на Мереде не бе откъснал очи от него, откакто влезе. Отначало човек би го сметнал за наблюдателен, но при по-внимателно вглеждане в поведението му би установил, че Уфе — точно според думите на старшата сестра — действа абсолютно интуитивно. Погледът му не беше съвсем мъртъв, но зрителните впечатления явно не проникваха в дълбочина. Карл искаше да го стресне малко, за да види реакцията му, ала реши да изчака. Застана до прозореца и се опита да привлече трескавия поглед на Уфе. Съзнанието му явно възприемаше обстановката, умът му обаче не я проумяваше. В очите му проблясваше някакъв разум, който в крайна сметка се затрудняваше да осмисли случващото се около него.
— Преместѝ се на другата седалка, Асад — нареди Карл, преди да се качи в колата.
— Как така на другата седалка? Нали съм твой шофьор?
— Предпочитам да запазя колата непокътната, Асад. Има антиблокираща система на колелата и сервоуправление и ми се ще да я ползвам още дълго.
— Какво намекваш?
— Че ще те помоля да се возиш кротко, да гледаш как шофирам и да го имаш предвид следващия път, когато седнеш зад волана. АКО изобщо ти позволя.
Карл въведе следващата дестинация в GPS-устройството, без изобщо да обръща внимание на словесния поток на арабски, който рукна от устата на Асад, докато се местеше на съседната седалка.
— Някога шофирал ли си в Дания? — попита Карл, когато наближиха Стеунс.
Мълчанието даде достатъчно красноречив отговор.
Откриха къщата в Маулебю в странична улица, лъкатушеща съвсем близо до околните поляни. За разлика от съседните реставрирани господарски имения, сградата беше тухлена, внушителна и датираше от годините, когато фасадата е отразявала духа в дома. Около нея растяха тисове, но къщата се извисяваше величествено над тях. Ако са продали този имот действително за два милиона, значи някой е сключил много изгодна сделка. А друг е останал ограбен. На месингова табела пишеше „Търговци на антики. Петер и Ерлинг Мьолер-Хенсен“, но човекът, който отвори, приличаше по-скоро на едновремешен граф: с прозрачна кожа и сини очи, а от кожата му се разнасяше ухание на щедро нанесени кремове.
Мъжът се оказа много любезен и веднага се съгласи да отговори на въпросите им. Пое галантно шапката на Асад и ги покани в преддверие, обзаведено с мебели в стил ампир и декоративни фигурки.
Не, поклати глава мъжът, не познавали нито Мереде Люнгор, нито брат ѝ. Не и лично. Иначе след продажбата повечето от мебелите и вещите останали в къщата, но и без това не стрували почти нищо.
Домакинът им предложи зелен чай в чашки от възтънък порцелан и седна на края на дивана със събрани колене и наклонени крака, готов да даде своята лепта към доброто на обществото.
— Да се удави така — истинска трагедия! Според мен няма по-ужасна смърт. Преди няколко години съпругът ми едва не се удави във водопад в Югославия. Уверявам ви, преживяването е повече от кошмарно.
Карл веднага отчете изписалото се по лицето на Асад удивление — „съпругът ми“?! — но е един поглед успя да предупреди помощника си да запази приличие. Явно Асад още не се бе ориентирал в разнообразните форми на съжителството в Дания.
— Наши сътрудници от полицията са иззели всички документи на двамата Люнгор — обясни Карл. — Но случайно да са ви попаднали други книжа — дневници, писма, факсове, гласови съобщения — които да хвърлят нова светлина върху обстоятелствата по случая?