— Полицаите отнесоха всичко — поклати глава мъжът и посочи последователно с ръка всички части от дневната. — Останаха само мебели, а в чекмеджетата — канцеларски материали, албуми с гланцирани картинки, малко снимки, такива неща. Според мен Мереде и Уфе Люнгор с нищо не са се различавали от всички други хора.
— А съседите? Познавали ли са Мереде и Уфе?
— Със съседите не се разбираме много-много, но те живеят тук отскоро. Преди са били в чужбина. Не ми се вярва двамата Люнгор да са общували активно с други хора от селцето. Мнозина изобщо не са знаели, че Мереде има брат.
— И не сте попадали на човек от района, който да ги е познавал добре?
— Попадали сме, разбира се. Хеле Андерсен ги познава добре. Нали често е наглеждала Уфе.
— Хеле е работила като домашна помощница на Мереде Люнгор — поясни Асад. — Полицията я е разпитала, но тя не знаела почти нищо. Интересното е, че Мереде получила писмо в деня, преди да изчезне. Хеле лично го приела.
Карл повдигна вежди. Кога най-после ще седне да прочете проклетите материали?!
— Полицията открила ли е писмото, Асад?
Помощникът му поклати глава. Карл се обърна към домакина:
— Тази жена… Хеле Андерсен… тук ли живее?
— Не, в Холтуг, на другия бряг на река… Но я очаквам след десетина минути.
— Тук ли? Как така?
— Мъжът ми е болен — той сведе поглед. — Тежко болен. И се нуждае от непрекъснати грижи.
„Късметът съпътства глупаците“, помисли си Карл и помоли домакина да ги разведе из къщата. Поеха на истинско пътешествие из стаи с изискани мебели и картини в масивни, позлатени рамки: придобивки, обичайни за хора, работили в антиквариат. Кухнята беше нова, всички стени — боядисани, подовете — изциклени. Единствените останки от времето, когато стопанка на къщата е била Мереде Люнгор, бяха навярно люспениците11, които пълзяха по тъмния под на банята.
— Голям сладур беше този Уфе! — възкликна Хеле Андерсен.
Четвъртитото лице с тъмни кръгове под очите и червените пухкави бузи придаваха на бившата помощница в дома на Люнгор изключително запомнящ се вид. Иначе дойде облечена в светлосиня работна престилка, навярно купена от магазин за макси мода.
— Още навремето заявих пред полицаите, че е пълен абсурд да подозират Уфе за смъртта на сестра му. „Грешите“ — предупредих ги.
— Има свидетели, които са видели как той я е ударил — възрази Карл.
— Да, понякога ставаше малко див, но не и опасен.
— Уфе е едър и силен. Защо не допускате, че я е бутнал по-грубо, отколкото е възнамерявал, и тя е паднала зад борда?
— Невъзможно — отсече Хеле и забели очи с досада, задето поставят твърденията ѝ под съмнение. — Уфе е самото въплъщение на добротата. Понякога изпадаше в пристъпи, непоносими за хората около него, но това се случваше рядко.
— Какви задължения имахте в дома им? Да приготвяте храна?
— Въртях цялото домакинство и си тръгвах малко преди Мереде да се прибере.
— И с нея не сте се засичали често?
— Е, случваше се.
— А в дните преди смъртта ѝ?
— Тогава се наложи една вечер да остана при Уфе до по-късно. Той се изнерви и започна да буйства. Обадих се на Мереде и тя се прибра веднага, защото брат ѝ изпадна в ужасна криза.
— През онази вечер случи ли се нещо необичайно?
— Мереде не се прибра в шест, както обикновено, а Уфе побесняваше, когато сестра му закъснее. Невъзможно е да му обясниш, че сме се разбрали предварително.
— Но Мереде Люнгор беше депутат във Фолкетинга! Вероятно често са я задържали след работно време.
— Не. Закъсняваше рядко. Дори когато заминеше в командировка, отсъстваше максимум две нощи.
— Значи онази вечер е пътувала занякъде, така ли?
Асад неволно поклати глава. Карл започваше да се дразни. Откъде този човек знаеше толкова много?!
— Не, била е на среща — вметна помощникът.
— С кого?
— Неизвестно.
— Не го ли пише в доклада, Асад?
— Сьос Нуруп, тогавашната ѝ секретарка, заменила Мариане Кок, я видяла да записва името на ресторанта в органайзера си. Неколцина клиенти си спомнят, че е била в ресторанта, но не и е кого.
Явно пропуските в докладите по случая щяха да отворят доста работа на Карл.
— А как се казва ресторантът, Асад?
— Кафе „Банкерот“ или нещо подобно.
— На любовна среща ли е била Мереде според вас? — обърна се Карл към Хеле. — Тя имаше ли приятел?
— Възможно е — отвърна уклончиво жената и в едната ѝ буза се вряза дълбока трапчинка, — но не ми е споделяла нищо.