— А когато се прибра, обясни ли къде е била? Говоря за вечерта, когато Уфе е получил криза.
— Не. Тръгнах си веднага, защото той беше изпаднал в истерия.
Чу се подрънкване на съдове и настоящият собственик на къщата влезе в гостната с церемониална стъпка, все едно таблата в изпънатите му ръце бе побрала цялата световна колекция от гастрономически тайни.
— Домашни са — отбеляза той и сервира дребни сладки с кремообразна консистенция в кокетни сребърни чинийки.
Тези сладки довяха на Карл спомени от детството. Не хубави, просто спомени. Домакинът разпредели чинийките измежду гостите. Асад не дочака повторна подкана да опита от лакомствата.
— Хеле, в доклада пише, че сте приели писмо в деня преди изчезването на Мереде. В състояние ли сте да опишете въпросното писмо?
Карл не се съмняваше, че ще открие информацията в папката по случая, но искаше да чуе подробностите още веднъж от устата на Хеле.
— Жълт илик, подобен на пергамент.
— С каква големина?
Тя показа с ръце. Ясно — А5, заключи Карл.
— Отгоре имаше ли нещо? Клеймо, име?
— Не.
— Кой го донесе? Познавате ли го?
— Никога не го бях виждала. На вратата се позвъни, отворих и някакъв мъж ми подаде писмото.
— Не ви ли се стори малко странно? Обикновено писмата пристигат по пощата…
— И тук си имаме пощаджия, нищо че не живеем в големия град — обясни тя и го смушка заговорнически. — Но този мъж дойде по-късно, когато пощаджията вече беше минал. Някъде по време на обедната новинарска емисия.
— Тоест, около дванайсет?
Тя кимна.
— Предаде ми писмото и си тръгна.
— Каза ли нещо?
— Че писмото е за Мереде Люнгор. Само толкова.
— Тогава защо не го е пуснал в пощенската кутия?
— Според мен е искал да ѝ съобщи нещо спешно или се е страхувал да не би да не я провери и то да остане в кутията.
— А как изкоментира Мереде случката?
— Не сме го обсъждали. Тръгнах си веднага.
Асад кимна, за да потвърди, че показанията на помощницата съвпадат със съдържанието на доклада. Карл за пореден път го стрелна със строгия си поглед. „Инструкциите изискват да се пита няколко пъти“, казваше изражението му. „От мен да го знаеш.“
— Не си представях, че Уфе може да стои сам вкъщи — вметна Карл.
— О, може — увери го весело тя. — Само не късно вечер.
Изведнъж Карл се почувства изморен. Прииска му се да се върне на бюрото си. Години наред полагаше усилия да изкопчи важни сведения от свидетели на престъпления и бремето върху плещите му бе нараснало неимоверно. Още няколко въпроса и ще трябва да се заеме с нов случай. Изчезването на Мереде Люнгор беше обречено от самото начало. Жената просто бе паднала зад борда. Случва се.
— Ако не ѝ бях оставила писмото онази вечер, после щеше да е твърде късно — промърмори Хеле и сякаш осъзнала какво е изрекла, плъзна поглед смутено встрани. Не към кремообразните сладки, а някъде далеч — в опит да избяга от изпитателния взор на Карл.
— Какво имате предвид?
— Ами Мереде е загинала на следващия ден, нали?
— Да.
Асад остави сладката си върху масата. Изненадващо и той бе забелязал опита ѝ да увърта.
— Очевидно имахте предвид съвсем друго. Какво собствено?
— Каквото казах: ако не ѝ го бях дала тогава, нямаше да го прочете, защото изобщо не се върна.
Карл погледна собственика на къщата:
— Може ли да поговорим с Хеле Андерсен насаме?
Мъжът не остана доволен, Хеле Андерсен — също.
Приглади престилката си, но вече нямаше как да замаже гафа.
— И така, Хеле — подхвана Карл, когато търговецът на антики излезе неохотно от стаята. — Ако сте премълчали нещо по време на предишния разпит, сега е моментът да го разкажете.
— Нищо не съм премълчала.
— Имате ли деца?
Ъглите на устните ѝ увиснаха: „Какво общо имат децата ми?“
— Отворихте писмото, нали?
— Не! — тя се отдръпна като опарена.
— Нека ви припомня, че е подсъдно да се дават фалшиви показания. Ако действително лъжете, ще се наложи известно време децата ви да се справят без майка.
Наглед тромавата жена реагира изненадващо нервно. Ръцете ѝ мигом се вкопчиха в устата, краката се свиха под дивана, диафрагмата ѝ хлътна. Цялото ѝ същество се мъчеше да се измъкне от опасния хищник полицай.
— Не съм отваряла писмото! — извика тя. — Само го погледнах срещу светлината.
— И какво пишеше вътре?
Веждите ѝ почти се кръстосаха:
— „Приятно пътуване до Берлин“. Само толкова.
— По каква работа Мереде замина за Берлин?
— На екскурзия с Уфе. Веднъж годишно ходеха в чужбина.