И така, очакваха го съдебни заповеди, бумащина, телефонни разговори, чакане и пак разговори. Не искаше дори да си го представя.
— Помогнете ми — помоли той с галантен поклон. — Няма да забравя услугата, когато дойде ред аз да ви съдействам.
Последната спирка в пътуването беше клиниката за лечение на гръбначни увреждания в Хорнбек.
— Ще те оставя до Кьое, Асад. Оттам се качваш на влака. До Ховедбанен не се налага да сменяш транспорта.
Асад кимна, без да крие разочарованието си. Карл дори не знаеше къде живее странният му приятел. Все някога трябваше да го попита.
— Утре започваме нов случай, Асад. Този е безнадежден.
След това съобщение лицето на помощника съвсем помръкна.
Бяха преместили Харди в друга стая. Видът му не вещаеше нищо добро. Зад сините му очи дебнеше мрак. Карл сложи ръка върху рамото му.
— Мислих върху онова, което ме помоли, Харди. Съжалявам, но не мога да го направя. Разбираш ли?
Харди мълчеше. Разбираше го, но и не съвсем.
— Искаш ли да ми помагаш в следствената работа, Харди? Ще ти разказвам накратко обстоятелствата по случаите и ще мислим заедно. Нужна ми е свежа кръв, приятелю. Така ми е омръзнало да се занимавам с престъпления, но ако работим заедно, поне ще се посмеем хубаво.
— Да ме разсмееш ли се опитваш, Карл? — попита Харди и отвърна лице.
Кошмарен ден!
16
2002 година
Усещането за време изчезна в мрака, а с усещането за време — и ритъмът на тялото. Ден и нощ се сляха по-плътно от сиамски близнаци. За Мереде единствен ориентир в денонощието стана щракването от херметически затворената сводеста врата.
Първия път, когато чу преиначения глас от високоговорителя, я обзе силен шок и тя продължи да трепери дори след като си легна. Ако гласът не се бе появил, Мереде щеше да умре от глад и жажда. Чудеше се обаче дали това не беше за предпочитане. Постепенно започна да усеща как жаждата и сухотата в устата ѝ изчезват. Умората притъпи глада. Страхът отстъпи пред тъгата, а тъгата — пред спокойното съзнание, че смъртта приближава. И тя лежеше кротко в очакване тялото ѝ да се предаде, но неочаквано преправен глас ѝ съобщи, че не е сама и ѝ предстои да се осланя на чуждо благоволение.
— Мереде — прозвуча ненадейно женски глас. — Ще ти изпратим пластмасова кутия. След малко ще чуеш щракване и в горния ъгъл ще се отвори шлюз. Видяхме, че го откри.
Мереде стисна здраво очи в очакване да включат осветлението; опита се да овладее вълната от ужас, която заля цялото ѝ същество. Ала помещението остана тъмно.
— Чуваш ли ме? — попита гласът.
Тя кимна и издиша. Трепереше от студ. Липсата на храна бе изсмукала всичките ѝ запаси от мазнини и в момента беше още по-уязвима.
— Отговори!
— Да. Да, чувам те. Коя си ти? — Мереде напразно се взираше в мрака.
— Щом чуеш щракването, веднага се насочи към шлюза. Не се опитвай да се провреш през него, безсмислено е. След като вземеш първата кутия, ще ти изпратим втора. Едната е празна — ще я използваш като гърне за физиологичните си нужди. Във втората ще намериш храна и вода. Всеки ден ще отваряме шлюза и ще подменяме кутиите. Разбра ли?
— Защо правите всичко това? — извика тя и думите ѝ отекнаха. — Отвлечена ли съм? Откуп ли искате?
— Първата кутия пристига.
От ъгъла се чу дрънчене и слабо писукане. Мереде се отправи натам и видя как долната част на вратата се отвори и оттам изпадна твърда кутия с размерите на кошче за смет. Взе я и я сложи върху пода. Шлюзът се затвори и след десет секунди пак се отвори. Този път оттам падна малко по-висока кофа, навярно предназначена за тоалетна.
Сърцето на Мереде блъскаше бясно. Щом кофите пристигаха толкова бързо една след друга, значи, от другата страна на шлюза стоеше човек. Толкова близо до нея.
— Няма ли поне да ми кажете къде се намирам? — Мереде пропълзя до мястото, където предполагаше, че се намира високоговорителят. — От колко време ме държите тук? — Тя повиши леко глас. — Какво искате от мен?
— В кутията с храна има и тоалетна хартия. Всяка седмица ще получаваш нова ролка. Когато се миеш, използвай вода от съда в гърнето. В помещението няма сифон, така че внимавай и се мий само над гърнето.
Жилите на врата ѝ се изопнаха. Гневът се бореше със сълзите. Устните ѝ потреперваха, носът ѝ потече.
— Така ли ще… стоя тук на тъмно? — проплака тя. — Няма ли да запалите осветлението? Само за малко. Моля ви!
Пак се чу щракване и леко просвирване. После шлюзът се затвори.
Заредиха се седмици, през които тя не чуваше нищо друго освен вентилатора, който пускаше свеж въздух веднъж седмично, и ежедневното дрънчене и просвирване от шлюза. Понякога интервалите между храненията ѝ се струваха безконечно дълги, друг път имаше чувството, че току-що е яла, а пак ѝ изпращат нова порция. Храната, макар еднообразна и безвкусна, представляваше единственият светъл лъч във физическото ѝ съществуване. Даваха ѝ малко картофи, сварени зеленчуци и две-три хапки месо. Всеки ден менюто включваше едно и също. Сякаш от другата страна на непроницаемата стена, на светло, къкреше тенджера с неизчерпаемо съдържание.