Първоначално Мереде си мислеше, че ще привикне към мрака и постепенно ще започне да вижда детайли от помещението, но сгреши. Продължаваше да тъне в необратима тъма, все едно е ослепяла. Единствено мислите разпръскваха мрака в ежедневието ѝ. Никак не ѝ беше лесно да си представя хубави неща в такава обстановка. Много се боеше да не се размекне съвсем и да не изгуби контрол. Затова рисуваше пред вътрешното си око картини на света, светлината, живота навън. Търсеше спасение в онези кътчета от съзнанието, към които човек рядко се връща в напрегнатото си ежедневие. В мислите ѝ бавно изплуваха спомени за гальовни, утешителни думи. Ала и спомени за самота, изоставеност и неуморен труд.
Постепенно Мереде хлътна в спиралата на денонощия, които се състояха от дълъг сън, ядене, медитация и тичане на място. Бягаше, докато ушите я заболят от ударите на стъпалата ѝ по пода или докато рухне от изтощение.
През четири дни ѝ даваха чисто бельо и тя изхвърляше мръсното в гърнето. Потръпваше от погнуса само при мисълта, че чужд човек ще се докосва до бельото ѝ. Не ѝ изпращаха чисти връхни дрехи и се налагаше да пази своите. Сядаше внимателно на гърнето, лягаше предпазливо върху пода. Приглаждаше дрехите си, когато си сменяше бельото, и почистваше с вода участъците, които ѝ се струваха втвърдени от засъхнала пот. Добре че в деня, когато я отвлякоха, предвидливо си бе облякла топли дрехи: шушляково яке, шал, блуза, тениска, панталон и дебели чорапи. Панталонът обаче започна да ѝ става широк, а подметките се износиха и изтъняха.
„Май трябва да бягам боса“, помисли си тя и се провикна в мрака:
— Може ли да усилите отоплението?
Вентилаторът на тавана не издаде никакъв звук.
Когато смениха кофите за сто и деветнайсети път, най-ненадейно светлина окъпа помещението. Взривната вълна от ослепително слънце блъсна Мереде и тя залитна назад със стиснати очи. Избиха ѝ сълзи. Светлината атакува ретината ѝ със силата на бомба и изпрати импулси за болка към мозъка. Мереде се свлече на колене и закри очите си с длани.
След няколко часа отдръпна леко ръце и се опита да погледне през присвити очи. Светлината все още беше непоносима. Страхът да не е изгубила зрението си или да не го изгуби, я караше да се въздържа от прибързани действия. И докато стоеше така, женският глас от интеркома отново я хвърли в ужас. Реагира по-бурно от чувствителен измервателен инструмент при рязка промяна. След всяка дума сякаш я пронизваше ток. А думите звучаха страховито.
— Честит рожден ден, Мереде Люнгор. Днес навършваш трийсет и две години. Точно така: днес е шести юли. Тук вече си прекарала сто двайсет и шест дни. Като подарък за теб решихме през следващата една година да не изгасяме осветлението.
— О, божичко, не! Не го правете! — простена тя. — Защо ми причинявате всичко това? — Тя се изправи, без да сваля ръце от очите си. — Ако ще ме изтезавате до смърт, започвайте отсега! — изкрещя тя в изстъпление.
— Успокой се, Мереде — нареди жената с хладен глас, по-дълбок от последния път. — Няма да те изтезаваме. Искаме да ти дадем шанс да избегнеш лошото. Отговори ни на един много важен въпрос: защо се налага да преживееш това? Защо сме те затворили в тази клетка като звяр? Ти ни кажи, Мереде.
Тя отпусна глава назад. Какъв ужас! Навярно трябваше да се свие в някой ъгъл и да ги остави да си говорят, без да реагира.
— Отговори, Мереде, или положението ще се влоши.
— Не знам какво искате да ви кажа! От политическите ми опоненти ли сте? Кого изнудвате за пари? Не знам защо съм тук. Вие ми кажете!
— Не се справи успешно с това изпитание, Мереде отсече ледено гласът зад лекото пращене. — И сега ще се наложи да си понесеш наказанието. Не е толкова тежко, ще го изтърпиш.
— О, боже, това не може да е истина! — разхълца се тя и се свлече на колене.
Звукът от вентилатора премина в съскане. Мереде веднага усети полъха на свеж въздух с миризма на ечемик, ниви и зелена трева. Нима това е наказание?
— Ще увеличим налягането на въздуха в помещението на две атмосфери. Ще видим дали ще можеш да отговориш следващата година. Не е известно колко високо налягане е способен да понесе човешкият организъм. С времето ще разберем.