— Най-вече не ми дава мира интелектът ѝ. Винаги е трудно да си представиш интелигентен човек като жертва. От моя гледна точка Мереде Люнгор не е имала причина да посяга на живота си. Нямала е крайно озлобени недоброжелатели, брат ѝ я е обичал. Тогава защо е скочила зад борда? Ти би ли се удавил, ако имаше нейния живот, Мортен?
— Било е нещастен случай, Карл — отвърна Мортен със зачервени очи. — Никога ли не ти се е случвало да ти се завие свят, докато си се надвесил над парапета и гледаш вълните? А ако някой я е бутнал, трябва да е бил или брат ѝ, или политически опонент. Невъзможно е жена с такава външност и с огромни шансове да оглави Демократическата партия да не е будела завист и злоба. — Главата му клюмна и той едва успя да я надигне. — Очевидно всички са я мразели! Съпартийците ѝ са я ненавиждали, задето кариерата ѝ се е развивала по-бързо от тяхната, а депутатите от управляващите партии — задето камерите я обожават. Замисли се, Карл! Сам казваш, че Мереде Люнгор е имала ум като бръснач!
Мортен изстиска парцала и го просна върху крана за водата.
— Всички са очаквали именно Люнгор да оглави коалиционния списък на следващите избори. Тя умееше да печели гласовете на електората — Мортен се изплю в мивката. — Следващия път няма да близна от рицината на Сюсер. Откъде е купила тази гадост? Изсуши ми гърлото!
В кръглия двор на Полицейското управление Карл се натъкна на неколцина колеги, тръгнали към къщи. До стената зад колонадата Бак разговаряше сериозно с един от хората си. Двамата изгледаха Карл, все едно ги е заплюл и смъртно обидил.
— Глупаците се съветват! — не се стърпя да извика Карл, а думите му се разнесоха между колоните.
Обяснение за поведението на Бак и колегата му той получи от Бенте Хенсен, с която преди работеха в един екип. С нея се засякоха в преддверието.
— Оказа се прав, Карл. Наистина са открили другата половина от ухото в отточната тръба на тоалетната в дома на свидетелката. Моите поздравления, приятелю. Старо куче си ти!
Чудесно. Поне случаят с убития велосипедист започваше да се разплита.
— Бак и хората му току-що ходиха в болницата да разпитват пак свидетелката — продължи Бенте. — Но жената отказва да говори. Изплашена е до смърт.
— Значи трябва да говорят с друг.
— Сигурно, но с кого?
— Кога човек решава да посегне на живота си? Ако е психически нестабилен или ако смъртта му е единственият начин да предпази децата си, нали? Според мен свидетелката се бои за децата си.
— Те не знаят нищо.
— Напълно естествено. Може обаче да е намекнала нещо на майка си.
Карл огледа бронзовите лампи на тавана. Дали да не поиска да поеме случая на Бак? Направи ли го, нещо в тази солидна сграда непременно ще се разтресе.
— Не съм спрял да мисля по случая, Карл — посрещна го Асад. — Не бива обаче да се отказваме.
Вече беше сервирал димяща чаша кафе върху бюрото му, а до книжата стояха няколко сладки върху опаковъчна хартия. Асад явно се опитваше да го подкупи. Беше разтребил кабинета, а върху бюрото на Карл го очакваха документи. Навярно поредността им отговаряше на реда, в който Карл следваше да ги прегледа. Асад сигурно беше дошъл на работа в шест.
— Какво е това? — попита Карл и посочи въпросително книжата.
— Банково извлечение от сметката на Мереде Люнгор. Вижда се къде е плащала през последните седмици преди изчезването ѝ. Няма регистрирани разходи в ресторант.
— Не тя е платила сметката в ресторанта, Асад. Често се случва красивите жени да се измъкнат тънко.
— Именно, Карл. Платил е някой политик. При всички случаи мъж.
— Добре, но няма да е лесно да го открием.
— Знам, Карл. Изминали са пет години. — Асад посочи втория лист върху бюрото. — Този списък съдържа вещите, които разследващите органи са иззели от жилището ѝ. Не видях да е вписан органайзерът, за който спомена секретарката ѝ. Може да е останал в кабинета ѝ в „Кристиансборг“. От него ще разберем с кого е вечеряла.
— Най-вероятно е носела органайзера в дамската си чанта, Асад. А чантата ѝ е изчезнала заедно с нея, нали?
— Да, Карл — кимна Асад с леко раздразнение. — Предлагам да разпитаме секретарката ѝ. Това е изпечатка от показанията ѝ. Там тя не споменава Мереде да е имала среща. Най-добре да я разпитаме отново.
— Не се казва изпечатка, а разпечатка! Оттогава са минали пет години, Асад! Ако по време на първия разпит не се е сетила за нищо съществено, защо очакваш сега да си спомни?
— Добре де, добре! В показанията си секретарката посочва, че Мереде Люнгор получила телеграма за Свети Валентин, но не точно на деня. Защо не тръгнем по тази следа?