— Защо клатиш глава така скептично, Карл? По-добро предложение ли имаш? Сподели го с нас. Може находчивостта ти да ни помогне и този път.
Маркус Якобсен се усмихна. Единствен той в цялата зала изглеждаше положително настроен.
— Доколкото знам, ако човек приеме тетрахидроканабинол в комбинация с други психотропни вещества, веднага повръща. Който е насилил Анелисе да погълне хапчетата, си разбира от работата. Впрочем защо просто не изчакате тя да ви разкаже всичко? Два дни повече или по-малко едва ли са от значение. Имаме и други случаи. — Огледа колегите си. — Е, поне аз.
Както винаги, в деловодството кипеше трескава работа. Лис, седнала със слушалки на главата зад компютъра, удряше клавишите по-настървено от барабанист на рок банда. Карл се огледа за новата тъмнокоса секретарка, но не забеляза жена, която да отговаря на описанието на Асад, освен познатата му колежка на Лис. Единствено тя, известна под псевдонима Илза, вълчицата от СС13, по документи за самоличност госпожа Сьоренсен, притежаваше тъмен цвят на косата. Карл присви очи. Явно Асад виждаше в тази намусена физиономия нещо привлекателно, ала то убягваше на всички останали.
— Лис, трябва ми копирна машина — каза Карл, когато тя вдигна очи от клавиатурата с широка усмивка. — Ще се погрижиш ли да ми донесат една следобед? Доколкото знам, долу, в Националния разследващ център, имат излишен ксерокс. Дори не е разопакован.
— Ще видя какво мога да направя, Карл — обеща тя.
И така, този въпрос се уреди.
— Добър ден. Имам уговорка с Маркус Якобсен — обади се чувствен глас до него.
Карл извърна глава и се озова лице в лице с непозната жена с кафяви очи. Най-безумно красивите кафяви очи, които бе виждал през живота си. Сви го под лъжичката. Жената се обърна към секретарките.
— Вие ли сте Мона Ибсен? — попита госпожа Сьоренсен.
— Да.
— Господин Якобсен ви очаква.
Двете жени се спогледаха усмихнато, Мона Ибсен се отдръпна леко и тръгна след госпожа Сьоренсен. Карл стисна устни и се загледа след нея. Носеше къса кожена наметка, която оставяше открита долната част на дупето ѝ. Мона Ибсен имаше привлекателни форми, без да е съвсем млада. Защо, по дяволите, Карл не се постара да запомни физиономията ѝ, вместо да се заплесва само по очите?
— Коя е тази жена? Вещо лице по убийството на велосипедиста ли? — подхвърли той небрежно към Лис.
— Не. Новата ни кризисна психоложка. Занапред ще работи в тясно сътрудничество с всички отдели в Управлението.
— Така ли? — Карл си даде сметка колко глуповато прозвуча въпросът му.
Игнорирайки бодежите под лъжичката, той тръгна към кабинета на Якобсен и отвори вратата, без да чука. Ако ще го мъмрят, нека поне да има сериозна причина.
— Извинявай, Маркус. Не знаех, че имаш посетителка.
От вратата я виждаше в профил. Кожата ѝ изглеждаше мека, а в края на устните ѝ се бяха образували бръчици, които изразяваха по-скоро усмивка, отколкото отегчение.
— Ако не е удобно, ще дойда по-късно. Извинете, че ви прекъснах.
Тя се обърна към него, явно изненадана от раболепието му. Сочна горна устна с форма като лъка на Купидон. Очевидно бе прехвърлила петдесетте. Усмихна му се дискретно. Коленете му мигом омекнаха.
— Какво искаш, Карл? — попита Маркус.
— Да те посъветвам да попитате Анелисе Квист дали е свързана по някакъв начин с убиеца.
— Направихме го, Карл. Отрича.
— Тогава перифразирайте въпроса. Не я питайте кой е убиецът, а с какво се занимава.
— Питахме я. Мълчи като риба. Подозираш, че са в трудово-правни отношения ли?
— Възможно е. При всички случаи убиецът държи свидетелката в някаква зависимост. Най-вероятно посредством служебното ѝ положение.
Якобсен кимна: ще го направят, след като отведат Анелисе Квист и семейството ѝ на безопасно място. Е, Карл поне видя Мона Ибсен. За пръв път се запознаваше с толкова секси психоложка.
— Това е всичко — кимна той, усмихна се широко, спокойно и чаровно, както никога преди това, но, уви, Мона не реагира.
Нещо го прободе и той се хвана за гърдите. Ама че гадно усещане! Все едно въздухът не му стигаше.
— Добре ли си, Карл? — попита началникът.
— О, нищо ми няма. Още не съм се възстановил напълно. Добре съм.
Излъга. Болката в гърдите не беше отшумяла.
— Мона, да ти представя Карл Мьорк. Преди няколко месеца пострада при ожесточена престрелка с престъпна банда. Тогава изгубихме друг колега.
Мона му кимна, докато той се напрягаше да разчете езика на тялото ѝ. Присви очи: чисто професионален интерес, но и това беше нещо.