— Мона е новата ни психоложка, Карл. С времето ще се опознаете. Ще се радваме, ако един от най-способните ни детективи отново започне работа на пълни обороти.
Карл пристъпи напред и ѝ протегна ръка. Да се опознаят… Беше готов да се закълне, че ще направи всичко по силите си да се опознаят!
Бодежите още не бяха отминали, когато срещна Асад на път към кабинета си.
— Имаме напредък, Карл.
Карл се опита да се отърси от образа на Мона Ибсен. Никак не му беше лесно.
— В смисъл?
— Звъних поне десет пъти в централата на Telegrams Online и успях да се свържа чак преди четвърт час — обясни Асад, докато Карл се окопитваше от неочакваната среща. — Не е изключено да намерят кой е изпратил телеграмата на Мереде Люнгор. Заеха се да проверят в информационната система.
18
2003 година
Мереде привикна към повишеното налягане сравнително бързо. Няколко дни усещаше бучене в ушите, после всичко изчезна. Всъщност промяната във въздуха далеч не беше най-лошото.
По-нетърпима ѝ се струваше светлината.
Луминесцентните лампи правеха положението ѝ стократно по-непоносимо от постоянния мрак. Светлината разбулваше колко жалко е съществуването ѝ в момента. Светла стая, сиви стени, ъгли. Сиви кофи, безцветна храна. Светлината предизвикваше погнусата ѝ и я караше да потръпва от студ. Принуждаваше я да проумее, че няма как да пробие тази бронирана килия. Процепът във вратата не бе потенциален изход за бягство. Този бетонен ад щеше да се превърне в неин ковчег и гроб. Вече не можеше просто да затвори очи и да се отнесе в сънища, когато поиска. Светлината се натрапваше дори през склопените ѝ клепачи. Едва когато умората я оборваше, тя заспиваше и се спасяваше от светлината.
И контурите на времето се размиваха в безконечност.
Създаде си навика всеки път, когато приключи с храната и започне да облизва пръстите си, вторачена във въздуха, да се опита да запечата деня в паметта си. Например:
— Днес е 27 юли 2002 година. Аз съм на трийсет и две години и двайсет и един дни. Тук съм от сто четирийсет и седем дни. Казвам се Мереде Люнгор и съм добре. Брат ми се казва Уфе, роден е на 10 май 1973 — на глас разказваше тя.
Понякога споменаваше и родителите си, друг път — приятели, познати. Всеки ден повтаряше този ритуал. Не забравяше да мисли и за чистия въздух, за миризмата на хората, да си представя как лае куче. Стараеше се да поддържа живи зрителни и слухови представи, които да я разсейват и да я измъкват за малко от клопката на потискащото студено помещение.
Рано или късно щеше да изгуби разсъдъка си, знаеше го. Лудостта щеше да я избави от тежките размисли, които се въртят в затворен кръг. Затова Мереде се бореше с всички сили. Не беше готова да се предаде на умопомрачение.
Точно по тази причина се стараеше да избягва двата илюминатора, които бе открила пипнешком още докато в килията ѝ цареше мрак. Намираха се на височината на главата ѝ и през огледалните им стъкла не се виждаше нищо. След като очите ѝ привикнаха към ярката светлина, тя стана и предпазливо се приближи до прозорците. Опасяваше се, че ще се стресне от вида си. Погледът ѝ плахо се плъзна нагоре и тя се озова лице в лице със самата себе си. От гледката сърцето ѝ се сви. Полазиха я ледени тръпки. За миг се принуди да затвори очи, за да не полудее от отражението си. Не се шокира, защото е погрозняла. Не. Е, косата ѝ се бе сплъстила и омазнила, а кожата ѝ беше пребледняла, но не това я стресна толкова. Разтърси я излъчването на жената срещу нея: отчаяна, обречена на смърт. Сам-самичка на света.
— Ти си Мереде — произнесе тя на глас, докато се гледаше в стъклото. — Това съм аз.
Искаше ѝ се да не е истина. Хем изпитваше отчуждение от тялото си, хем осъзнаваше, че е тя. Разминаването между себеусещане и действителност я напрягаше до полуда.
Отдръпна се от илюминаторите и приклекна. Опита се да попее, но гласът ѝ звучеше като чужд. Сви се в ембрионална поза и се помоли на Бог. Реди молитви, докато душата ѝ се въздигна от умопомрачителния транс и изпадна в друг унес. Мереде се потопи в сънища и спомени и си обеща никога, никога повече да не застава пред проклетите огледала.
С времето се научи да се вслушва в сигналите на тялото си. Стомахът ѝ подсказваше кога храната закъснява. Организмът ѝ реагираше при лека промяна в налягането. Вече умееше да прави разлика кога е спала добре и кога — не.
Интервалите между спусканията на кофите бяха почти еднакви. Опита се да брои секундите от мига, когато стомахът ѝ започва да къркори, до идването на храната. Закъсненията не надвишаваха половин час. Докато продължаваха да ѝ изпращат кофи, съумяваше да се ориентира поне приблизително за времето. Тази възможност да запази поне отчасти усещането за изминалите дни, седмици и месеци беше едновременно и утеха, и проклятие. Утеха, защото позволяваше на Мереде поне донякъде да остане свързана с навиците и житейския ритъм на заобикалящия я свят. А проклятие именно защото не можеше съвсем да се откъсне от света навън. Там сезоните се меняха, а тук цареше или пълен мрак, или ослепителна светлина. Мереде си представяше как летният дъжд я окъпва и отмива от нея унинието и неприятната миризма. Мислено се взираше в огньовете на Санкт Ханс14 и в лампичките на коледната елха. Всеки ден Мереде си повтаряше коя дата е и ако се случеше празник, си припомняше свързаните с него обичаи и традиции.