Седнала сам-самичка върху голия под в клетката си, тя се мъчеше да насочи мислите си към живота отвън. Не ѝ беше лесно. Представите често ѝ се изплъзваха, ала тя се вкопчваше здраво в тях. Придаваше значение на всеки ден.
На двайсет и деветия рожден ден на Уфе тя се облегна на студената стена и си представи как го милва по косата, докато му пожелава да е жив и здрав. Реши мислено да му приготви торта и да му я изпрати. Първо трябва да купи продукти. Ще си облече дъждобран, за да се предпази от бурите, вилнеещи през октомври и ноември. И ще напазарува, където пожелае. В специализирания кулинарен отдел на супермаркета. Ще купи каквото ѝ се прииска. В този ден няма да жали пари и сили, защото Уфе заслужава само най-доброто.
Мереде продължаваше да брои дните, докато се питаше с каква цел са я отвлекли и кои са похитителите ѝ. Понякога ѝ се струваше, че зад стъклата пробягва сянка, и тя настръхваше, готова да брани живота си. Внимаваше много. Прикриваше тялото си, докато се миеше. Заставаше с гръб към прозорците, когато се събличаше гола. Държеше гърнето под прозорците, за да не я виждат евентуалните ѝ наблюдатели.
Защото не се съмняваше, че я наблюдават. Иначе не би имало смисъл да я държат тук. На няколко пъти Мереде се бе опитвала да се обърне към тях, но се отказа: никой не ѝ отговори.
Помоли за дамски превръзки. Не ѝ дадоха. При по-обилна менструация тоалетната хартия не стигаше.
Поиска и четка за зъби. Напразно. Невъзможността да поддържа устната си хигиена сериозно я притесняваше и тя започна да масажира венците си с пръсти и да почиства междузъбните си пространства, като издухва въздуха, но не беше достатъчно. От време на време дъхаше в шепата си и усещаше миризма на гнило.
Един ден извади от качулката на якето си найлонова пластинка, достатъчно твърда да изиграе ролята на клечка за зъби, макар и прекалено дебела. Мереде отчекна по-малко парченце от пластинката и се зае да го пили с предните си зъби. „Внимавай пластмасата да не попадне между зъбите ти. Никога няма да успееш да я извадиш“ — предупреждаваше се тя наум.
След като за пръв път от година почисти междузъбните пространства в устата си, изпита огромно облекчение. Клечицата се превърна в най-ценната ѝ вещ. Пазеше я като зеницата на окото си.
Гласът се обади по време, когато Мереде ни най-малко не го очакваше. Мислеше, че е прекалено рано. Посрещна трийсет и третия си рожден ден с усещането, че още е нощ. Взираше се в огледалата часове наред, опитвайки се да отгатне какво предстои. Беше прехвърляла до безкрай въпроси и отговори. Имена, действия, причини… Но не ѝ хрумна нищо. Навярно я бяха отвлекли за пари. Или някой психопат от интернет беше решил да си направи експеримент с нея, за да разбере колко могат да понесат човешкият организъм и човешката психика.
Ала Мереде не възнамеряваше да позволи на подобен извратен експеримент да я съкруши. В никакъв случай.
Когато гласът прокънтя от уредбата, тя се оказа неподготвена. Стомахът ѝ още не ѝ бе подсказал, че е време за ядене. Изпадна в ужас, ала не заради шока от внезапно нарушената тишина, а по-скоро заради изведнъж освободилото се напрежение.
— Честито, Мереде! — обади се женският глас. — Честит трийсет и трети рожден ден. Виждаме, че се чувстваш добре. През изминалата година се държа прилично. Слънцето свети.
Слънцето! О, защо го споменават!
— Мисли ли над въпроса, който ти зададохме? Защо те държим затворена като звяр? Защо се налага да изтърпиш това предизвикателство? Сети ли се за обяснението, или пак ще трябва да те накажем? От теб зависи. Подарък за рождения ден или санкция?
— Поне ми дайте насока — помоли тя.
— Не си разбрала правилата на играта, Мереде. Нужно е сама да стигнеш до отговора. Ще ти изпратим кофите, а през това време продължавай да мислиш защо си тук. Днес сме ти подготвили и малък подарък. Дано ти бъде от полза. Времето тече, Мереде.