Рут Уеър — Жената в каюта 10
На Елинор, с любов
В съня ми момичето се носеше дълбоко, дълбоко под бушуващите вълни и крясъците на чайките в студените, сумрачни дълбини на Северно море. Смеещите се очи бяха побелели и подпухнали от солената вода, бледата й кожа беше набръчкана, дрехите й бяха разкъсани от назъбените скали и се разпадаха на парцали.
Само дългите й черни коси се рееха във водата като лиани от тъмни водорасли, закачаха се в черупки и рибарски мрежи, плискаха се като оплетени, изпокъсани въжета край брега, където оставаха да се вият, а ревът на вълните, разбиващи се в скалите, изпълваше ушите ми.
Събудих се, скована от страх. Отне ми известно време да си спомня къде съм, а след това да разбера, че ревът в ушите ми не беше част от съня, а истински.
Стаята беше тъмна, изпълнена със същата влажна мъгла, която бях усетила в съня си, а когато се надигнах и седнах, почувствах хладен бриз по бузите си. Стори ми се, че шумът идва от банята.
Спуснах крака от кушетката, леко зъзнеща. Вратата беше затворена, но когато се приближих до нея, чух как ревът се усилва, а с него и туптенето на сърцето ми. Събрах цялата си смелост и отворих вратата. Шумът от душа изпълваше малкото помещение, докато посягах към превключвателя. Светлината заля банята и тогава ги видях.
Думите бяха написани върху замъгленото огледало с едри букви:
ПРЕСТАНИ ДА РОВИШ.
Първа част
1
Събудих се в тъмното и заварих котката да ме побутва с лапа по лицето. Това бе първият признак, че нещо не е наред. Сигурно бях забравила да затворя вратата на кухнята снощи. Наказание, че се прибрах у дома пияна.
— Махай се — изстенах аз.
Дилайла измяука и ме побутна с глава. Опитах се да заровя лице във възглавницата, но тя продължаваше да подръпва ухото ми, затова накрая се претърколих и безмилостно я избутах от леглото.
Тя тупна на пода с възмутено тихо „мяу“, а аз се завих презглава. Но дори и през завивките чувах как драска по долния ръб на вратата, потракваща леко в рамката си.
Вратата беше затворена.
Седнах с внезапно разтуптяно сърце, а Дилайла скочи в леглото ми с доволно кратко измъркване. Притиснах я към гърдите си, усмирих я и се заслушах.
Може би бях забравила да затворя вратата на кухнята или само я бях притворила. Но вратата на спалнята ми се отваряше навън — особеност на странното устройство на апартамента ми. Нямаше как да се затвори навътре сама. Някой трябваше да я е затворил.
Седях вцепенена, притиснала топлото тяло на Дилайла към гърдите си, и се вслушвах.
Нищо.
После ми хрумна с облекчение, че тя вероятно се е криела под леглото и е останала при мен, след като се бях прибрала вкъщи. Не си спомнях да съм затваряла вратата на спалнята си, но може би неволно съм я затръшнала на влизане. Честно казано, от станцията на метрото дотук всичко плуваше в мъгла. Главоболието бе започнало още по време на пътуването към вкъщи, а сега, когато паниката ми се стопяваше, усещах как се надига отново в основата на черепа ми. Наистина трябва да спра да пия по средата на седмицата. Всичко е наред, когато си около двайсетте, но явно вече не бях в състояние да се справям с махмурлука както преди.
Дилайла започна да се върти неспокойно в прегръдката ми, да забива нокти в ръката ми, затова я пуснах, пресегнах се за халата си и се наметнах. После я взех отново с намерение да я изнеса в кухнята.
Когато отворих вратата на спалнята, там стоеше мъж.
Няма смисъл да питате как изглеждаше, защото, повярвайте ми, вече го направиха около двайсет и пет пъти в полицията. Не видяхте ли поне ивица кожа на китките му? — продължаваха да питат.
Не, не и не. Беше с качулка, с кърпа на носа и устата, а всичко останало беше в сянка. С изключение на ръцете му.
На ръцете му имаше латексови ръкавици. Именно тази подробност ме изплаши до смърт. Тези ръкавици казваха: знам какво правя. Казваха: дошъл съм подготвен. Казваха: може би искам нещо повече от парите ви.
Останахме така известно време: лице в лице, пронизващите му очи, приковани в моите.
Хиляди мисли препускаха през ума ми. Къде, по дяволите, беше телефонът ми? Защо пих толкова много снощи? Щях да го чуя да влиза, ако бях трезва. О, господи, иска ми се Джуда да беше тук.
И най-вече — тези ръкавици. Боже мой, тези ръкавици. Бяха толкова професионални. Клинични.