Не казвах нищо. Не помръдвах. Само стоях там с разтворения си вехт халат и треперех. Дилайла се измъкна от безволевите ми ръце и се стрелна по коридора към кухнята.
Моля те, мислех си. Моля те, не ме наранявай. О, господи, къде ми е телефонът?
Тогава видях нещо в ръцете на мъжа. Моята чанта — новата ми чанта „Бърбъри“, макар че тази подробност изглеждаше абсолютно незначителна. Тази чанта имаше значение само с едно. Мобилният ми телефон беше вътре.
Очите му се присвиха по начин, който ме накара да мисля, че може би се усмихва под кърпата, и усетих как кръвта ми се отдръпва от главата и пръстите ми и се събира в сърцевината на тялото ми, готово да се бие или да бяга, независимо кое се налага.
Той направи крачка напред.
— Не — казах.
Исках да прозвучи като заповед, но се получи молба, със слаб, писклив и жален глас, изпълнен със страх:
— Не…
Дори не успях да довърша. Мъжът тръшна вратата на спалнята в лицето ми и тя ме удари по бузата.
Останах вцепенена един дълъг миг, притиснала с ръка лицето си, безмълвна от шока и болката. Усещах пръстите си ледени, но по лицето ми се стичаше нещо топло и мокро и ми отне известно време, за да осъзная, че беше кръв, че ръбът на вратата бе наранил бузата ми.
Искаше ми се да избягам обратно в леглото, да си пъхна главата под възглавниците и да плача ли, плача. Но едно слабо, неприятно гласче в главата ми продължаваше да нашепва: Той още е там. Какво ще стане, ако се върне? Ами ако се върне за теб?
От коридора се чу някакъв звук, нещо падна и изпитах прилив на страх, който би трябвало да ме наелектризира, но вместо това ме парализира. Не се връщай. Не се връщай. Осъзнах, че задържам дъха си и се заставих да издишам, продължително и разтърсващо, после бавно, бавно протегнах ръка към вратата.
Отвън в коридора отекна нов трясък — на чупещо се стъкло — затова рязко сграбчих топката на вратата и се запънах, пръстите на босите ми крака се забиха в старите, разхлабени дъски на пода, подготвих се да удържам вратата затворена колкото може по-дълго. Свих се там, притиснала колене към гърдите си, като се опитвах да задуша риданията в хавлиения си халат, докато чувах как той претърсва апартамента, и се молех на бог Дилайла да е избягала в градината, далеч от пътя на злосторника.
Най-накрая, след дълго, дълго време, чух входната врата да се отваря и затваря. Останах да седя и да плача, заровила лице в коленете си, не можех да повярвам, че наистина си е отишъл. Че няма да се върне и да ме нарани. Ръцете ми бяха изтръпнали и болезнено сковани, но не смеех да пусна дръжката.
Виждах отново онези силни ръце в ръкавици от светъл латекс.
Не знам какво още щеше да се случи. Може би щях да остана там цяла нощ, неспособна да се помръдна. Но чух Дилайла да мяучи и драска от другата страна на вратата.
— Дилайла — казах дрезгаво. Гласът ми трепереше така, че едва го разпознавах. — О, Дилайла.
Чух през вратата мъркането й, нейното познато, дълбоко ръмжене, подобно на моторна резачка, и това сякаш развали заклинанието.
Успях да разхлабя скованите си пръсти и да пусна топката на вратата, разгънах ги болезнено, после се изправих, като се опитвах да се задържа на треперещите си крака, и натиснах дръжката.
Тя поддаде. Всъщност поддаде прекалено лесно, без съпротива под ръката ми, без да премести езичето нито на сантиметър. Беше свалил шпиндела от другата страна.
Гадост.
Гадост, гадост, гадост. Бях в капан.
2
Отне ми два часа да изляза от спалнята си. Нямах стационарен телефон и не можех да се обадя за помощ, а на прозореца беше монтирана предпазна решетка. Счупих най-хубавата си пила за нокти, с която човърках ключалката, но най-накрая отворих вратата и се втурнах в тесния коридор. В апартамента ми има само три помещения — кухня, спалня и малка баня — и може да се види почти целия от спалнята, но не можах да се удържа да не надникна през всяка врата, проверих дори шкафа в коридора, където си държах прахосмукачката. За да се уверя, че наистина си е отишъл.
Главата ми туптеше и ръцете ми трепереха, докато изкачвах стъпалата към входната врата на съседката си. Улових се, че оглеждам през рамо тъмната улица, докато чаках да ми отвори. Беше около 4 часът сутринта, предполагам, и ми отне много време и много звънене, за да я събудя. Чух мърморенето и звука от стъпките на мисис Джонсън, слизаща по стълбите. Когато отвори вратата, по лицето й беше изписано смущение и уплаха, но когато ме видя на прага, сгушена в халата, с кръв по лицето и ръцете, изражението й се промени и тя свали веригата.