— О, Боже! Какво се е случило?
— Обраха ме.
Трудно говорех. Не знам дали от студения есенен въздух или от шока, но бях започнала да треперя конвулсивно и зъбите ми тракаха толкова силно, че за миг ми се мярна ужасяващата представа как се натрошават в устата ми. Отхвърлих тази мисъл.
— Ти кървиш! — На лицето й се изписа състрадание. — О, господи, влез, влез.
Поведе ме към претъпканата с мебели дневна на жилището си, която беше тясна, тъмна и задушно топла, но сега ми се струваше светилище.
— Седни, седни.
Посочи ми червения плюшен диван, после се отпусна на колене и се зае с газовата камина. Горелката лумна ярко, почувствах как става още по-топло, а тя мъчително се надигна.
— Ще направя чай.
— Добре съм, наистина, госпожо Джонсън. Мислите ли, че…?
Но тя строго поклати глава.
— Няма нищо по-добро от горещия сладък чай, когато си преживял шок.
Така че останах да седя, обхванала коленете си с треперещи ръце, докато тя шеташе из малката кухня и се върна с две чаши на табла. Посегнах към по-близката и отпих глътка, потрепвайки от допира на горещата чаша до порязаната ми длан. Беше толкова сладко, че едва усещах отмиващата се кръв в устата ми, което според мен си беше благословия.
Госпожа Джонсън не пиеше, а само ме гледаше, съчувствено сбърчила чело.
— Той да не би… — гласът й се поколеба. — Нарани ли те?
Разбирах какво има предвид. Поклатих глава, но отпих още една пареща глътка, преди да се заставя да говоря.
— Не. Не ме докосна. Блъсна вратата в лицето ми, от това е драскотината на бузата. После си одрах ръката, докато се опитвах да изляза от спалнята. Беше ме заключил.
Видях се в заслепяващ проблясък как се боря с бравата с пилата за нокти и ножичката. Джуда все ме задяваше, че използвам неподходящи инструменти за разни работи — например да отвия щепсел с върха на трапезен нож или да сваля велосипедна гума с помощта на градинарска лопатка. Миналия уикенд се смя на опита ми да закрепя душ главата с тиксо и прекара цял следобед да я лепи старателно с епоксидна смола. Но той беше далеч, в Украйна, и не можех да мисля за него точно сега. Ако го направех, щях да се разплача, а ако заплачех сега, нямаше да мога да спра.
— О, горката.
Преглътнах.
— Госпожо Джонсън, благодаря ви за чая, но всъщност дойдох да помоля да използвам телефона ви. Той ми взе мобилния телефон, така че нямам възможност да се обадя в полицията.
— Разбира се, разбира се. Изпий си чая, а после се обади. Ето го там.
Посочи застланата с покривчица странична маса, на която стоеше вероятно последният телефонен апарат с шайба в Лондон, извън антикварните бутици в Излингтън. Покорно приключих с чая и вдигнах слушалката. За миг пръстът ми застина над девет, но после въздъхнах. Той беше избягал. Какво всъщност биха могли да направят сега? Вече не беше спешно.
Вместо това набрах 101, за неспешни случаи, и зачаках да ме свържат.
Седнах и се замислих за застраховката, която не бях сключила, за подсилената брава, която не бях инсталирала, и за бъркотията, получила се тази вечер.
Все още мислех за това и часове по-късно, докато наблюдавах как извиканият по спешност ключар сменя паянтовата ключалка с капаче на входната врата със солидна брава и слушах лекцията му за сигурността на дома и какъв майтап била задната ми врата.
— Тая плоскост е МДФ, скъпа. Един ритник й стига да я разбиеш. Искаш ли да ти покажа?
— Не — побързах да кажа. — Не, благодаря. Ще я оправя. Вие не поставяте врати, нали?
— Не, но един приятел слага. Ще ти дам номера му, преди да си тръгна. Междувременно, накарай мъжлето си да залепи едно яко парче осемнайсетмилиметров шперплат на тая плоскост. Нали не искаш повторение на снощното.
— Не — съгласих се аз. Омаловажаването на века.
— Един приятел в полицията казва, че около четвърт от обирите се повтарят. Същите хора се връщат за още.
— Страхотно — казах тихо.
Точно това ми трябваше да чуя.
— Осемнайсет милиметра. Искаш ли да го напиша на съпруга ти?
— Не, благодаря. Не съм омъжена.
И въпреки че имам яйчници, мога да запомня едно просто двуцифрено число.
— Ааа, добре, ясно. Е, хубаво тогава — каза той, сякаш това доказваше нещо. — Тая рамка на вратата също не струва нищо. Трябва да се подсили с една от ония железни планки. В противен случай, може да имаш възможно най-добрата брава, но ако ти изкъртят рамката, пак ще си в същото положение. Имам в микробуса една, която подхожда. Познати ли са ти тези неща, за които говоря?
— Знам какво е — казах уморено. — Метално парче, което се поставя срещу езичето, нали?