Подозирах, че иска да ме изцеди за всичко, което може да получи, но в този момент не ми пукаше.
— Виж какво… — Той се изправи и пъхна длетото в задния си джоб. — Ще ти монтирам планката и ще ти залепя шперплат на задната врата безплатно. Имам в микробуса едно парче с нужния размер. Не се бой, скъпа. Няма да се върне по този начин, във всеки случай.
По някаква причина думите му не прозвучаха успокояващо.
След като си отиде, си направих чай и тръгнах из апартамента. Чувствах се като Дилайла, след като един уличен котарак се бе вмъкнал през котешката вратичка и се бе изпишкал в коридора — тя обикаля всички стаи в продължение на часове, отъркваше се в ръбовете на мебелите, поръсваше в ъглите, за да си отвоюва територията.
Не стигнах дотам да препикавам леглото, но имах същото усещане за нахлуване в собственото ми пространство, необходимост да си възвърна онова, което беше насилено. Насилено? — попита саркастично гласче в главата ми. — Я по-леко, кралице на драмата.
Но наистина се чувствах изнасилена. Моят малък апартамент ми се струваше съсипан — омърсен и опасен. Дори да разкажа случилото се на полицията се бе оказало мъчително — да, видях натрапника, не, не мога да го опиша. Какво имаше в чантата? О, нищо особено, само животът ми: пари, мобилен телефон, шофьорска книжка, лекарства, почти всичко нужно, от спиралата за мигли до транспортната ми карта.
Резкият, безличен тон на гласа на полицейския оператор все още отекваше в главата ми.
— Какъв телефон?
— Нищо ценно — казах уморено. — Просто стар iPhone. Не помня модела, но мога да го позная.
— Благодаря! Всичко, което успеете да си спомните, точната марка и серийния номер, може да помогне. Споменахте и лекарство — какъв вид, ако нямате нищо против да попитам?
Веднага застанах нащрек.
— Какво общо има с това моята медицинска история?
— Нищо — операторът беше търпелив, дори дразнещо. — Просто някои хапчета имат стойност на улицата.
Знаех, че гневът, който ме заливаше при въпросите му, беше излишен — той само си вършеше работата. Но крадецът беше човекът, извършил престъпление. Тогава защо се чувствах така, сякаш съм подложена на разпит?
Бях по средата на пътя към всекидневната с чая си, когато се почука на вратата — прозвуча толкова силно в тихия, кънтящ апартамент, че се спънах, а след това замръзнах, свита пред вратата.
Зърнах отново в ужасяващ, заслепяващ проблясък лицето с качулка, ръцете с латексови ръкавици.
Едва когато тропането заглъхна, погледнах надолу и осъзнах, че чашата ми се е разбила на плочките в коридора, а краката ми подгизват в бързо изстиващата течност.
По вратата се заблъска отново.
— Изчакайте минута! — изкрещях аз, внезапно разярена и на ръба на сълзите. — Идвам. Престанете да удряте проклетата врата!
— Извинете, госпожице — каза полицаят, когато най-накрая отворих вратата. — Не бях сигурен дали сте чули.
А после, когато видя локвата чай и парчетата от чашата ми, каза:
— Охо, какво става тук. Ново нахлуване? Ха, ха!
Когато полицаят приключи с доклада си, беше вече следобед. Едва изчаках да си тръгне, за да отворя лаптопа си. Той беше в спалнята с мен и се оказа единствената ценна вещ, която крадецът не бе взел. Нямах резервни копия на повечето от документите си, а и тук бяха всичките ми пароли, включително — изтръпнах, като се сетих за това — файл, наречен „Банкови данни“. Пинкодовете всъщност не бяха записани, но почти всичко останало беше там.
Докато обичайният поток от имейли се изсипваше в пощенската ми кутия, видях един, озаглавен „Планираш ли да се появиш днес“. И осъзнах, че съвсем бях забравила да се свържа с „Велосити“.
Помислих си дали да не напиша мейл, но накрая извадих двайсетачката, която държах в кутийката за чай в случай на спешна нужда от такси, и отидох до магазинчето за телефони в метростанцията. След кратък пазарлък, в крайна сметка момчето ми продаде евтин апарат плюс симкарта за 15 лири, седнах в кафенето и се обадих на Джен, помощник редакторката, чието бюро беше срещу моето.
Казах й какво се бе случило, като го представих по-забавно и комично, отколкото в действителност беше. Спрях се предимно на картинката как чопля ключалката с пила за нокти и не споменах за ръкавиците, чувството за безсилен страх или ужасяващо ярките ретроспекции, които продължаваха да ме връхлитат.
— Гадост — гласът в другия край на пращящата линия прозвуча стреснато. — Добре ли си?