— Да, повече или по-малко. Но днес няма да излизам, трябва да разчистя апартамента. Макар че всъщност нещата не са толкова зле. Беше похвално акуратен. За престъпник.
— Боже, Ло, бедната ми. Слушай, искаш ли да накарам някой друг да те замести за онова нещо със Северното сияние?
За миг нямах представа за какво говори. После си спомних. „Аурора Бореалис“ — бутиковият, суперлуксозен круизен лайнер, който щеше да обикаля из норвежките фиорди, а по някакъв начин аз, без да съм напълно сигурна как, имах късмета да се докопам до една от малкото покани за журналисти в първото му пътуване.
Очаквах невероятно преживяване. Въпреки че работех в списание за пътешествия, обичайните ми задължения включваха копи-пейст на прессъобщения и търсене на илюстрации за статиите, които моята шефка Роуън изпращаше от луксозни дестинации. Роуън трябваше да пътува, но за нейно съжаление, след като прие поканата, откри, че бременността й не е на едно мнение с нея — изглежда, ранна токсикоза — и круизът беше кацнал в скута ми като голям подарък, зареден с отговорност и възможности. Беше истински вот на доверие да го даде на мен при наличието на по-старши сътрудници, които със сигурност бяха заслужили благоволението й. Разбирах, че ако изиграя правилно картите си на това пътуване, щях да отбележа голяма червена точка в моя полза в надпреварата около заместването на Роуън по време на майчинството и може би — само може би — да получа повишението, което ми обещаваше през последните няколко години.
Започваше този уикенд. В неделя, всъщност. Трябваше да тръгна след два дни.
— Не — казах, сама изненадана от твърдостта в гласа ми. — Не, определено не искам да го пропускам. Добре съм.
— Сигурна ли си? Ами паспортът ти?
— Беше в спалнята ми, непокътнат е.
Слава богу.
— Абсолютно сигурна ли си? — повтори тя. Усетих загрижеността в гласа й. — Това е много важно — не само за теб, а и за списанието, имам предвид. Ако не се чувстваш готова, Роуън не би искала…
— Готова съм — прекъснах я.
Нямаше да позволя такава възможност да се изплъзне между пръстите ми. Може би щеше да е последната, която щях да получа.
— Обещавам. Наистина искам да го направя, Джен.
— Окей… — каза тя почти неохотно. — Е, в такъв случай, с пълна пара напред, нали? Те изпратиха медийния комплект тази сутрин, така че ще ти го препратя заедно с билетите за влака. Тук някъде са и бележките на Роуън. Мисля, че най-важното е да направиш наистина хубав материал за кораба, защото тя се надява да ги вземе на борда като рекламодатели, но между гостите би трябвало да има интересни хора, така че ако успееш да направиш и някои профили, толкова по-добре.
— Непременно.
Грабнах химикалка от барплота в кафенето и започнах да си водя бележки върху салфетката.
— Припомни ми в колко часа заминава?
— Трябва да хванеш влака в десет и трийсет от Кингс Крос, но ще ти сложа всичко в комплекта за медиите.
— Става. И благодаря, Джен.
— Няма защо — отвърна тя.
Гласът й беше малко тъжен и се зачудих дали не се бе надявала да се възползва от ситуацията.
— Пази се, Ло. И чао.
Все още беше светло, докато се мъкнех бавно към вкъщи. Краката ме боляха, бузата ми пламтеше и ми се искаше да се прибера и да се потопя задълго в гореща вана.
Вратата на приземието ми беше потънала в сенки както винаги и отново си помислих, че трябва да си сложа дежурна лампа, поне да виждам собствените си ключове в чантата, но дори и в полумрака различавах нацепеното дърво около ключалката, където оня бе разбил секретната брава. Беше цяло чудо, че не съм го чула. Е, какво очакваш, нали беше пияна — прошепна неприятното гласче в главата ми.
Но новото резе ми се стори успокояващо солидно, когато го издърпах назад и го залостих отново отвътре. Изритах обувките си и тръгнах уморено по коридора към банята, потиснах една прозявка, докато пусках крановете и приседнах на тоалетната чиния, за да си смъкна чорапогащника. След това започнах да разкопчавам блузата си… и спрях.
Обикновено оставям отворена вратата на банята — тук сме само аз и Дилайла, а стените са склонни към овлажняване, тъй като сме под земята. Също така не си падам по затворени пространства и помещението ми се струва много малко, когато щорите на прозорците са спуснати. Но въпреки че входната врата беше заключена и новото резе беше на мястото си, проверих прозореца и затворих вратата на банята, преди да продължа да се освобождавам от дрехите.
Бях уморена. Боже, бях толкова уморена. Представих си как заспивам във ваната и се плъзвам под водата, а Джуда намира моето голо и подпухнало тяло седмица по-късно… Отърсих се. Трябваше да престана с тези драми. Ваната беше едва метър и двайсет. Трудно ми беше да се извия така, че да си изплакна косата, камо ли да се удавя.