Усещах съня. Можех да го почувствам, на една ръка разстояние. Трябваше да спя. Трябваше. Щях да се побъркам, ако не спя.
Отново напираха сълзи — дори не знаех за какво са. Сълзи от безизходица? От гняв към самата мен, към крадеца? Или просто от изтощение?
Знаех само, че не мога да заспя — че сънят се мержелее пред мен като неизпълнимо обещание, само на сантиметри от мен. Чувствах се така, сякаш преследвам мираж, който продължава да се отдръпва и изчезва, колкото и отчаяно да тичам. Или беше като риба във водата, която трябваше да хвана и задържа, но тя продължаваше да се изплъзва между пръстите ми.
О, боже, искам да спя…
Дилайла обърна глава към мен, изненадана. Наистина ли го казах на глас? Нямах представа. Господи, губех си ума.
Проблясване на воднисти очи в тъмнината.
Надигнах се, сърцето ми биеше толкова силно, че го усещах в задната част на черепа си.
Трябваше да се махна оттук.
Станах, залитаща от изтощение като в транс, напъхах крака в обувките си и ръце в ръкавите на палтото си, върху пижамата. После си взех чантата. Щом не можех да спя, щях да изляза. Някъде. Където и да е.
Щом сънят не идваше при мен, тогава, по дяволите, щях да го преследвам аз.
3
В полунощ улиците не бяха празни, но не бяха и същите, по които минавах всеки ден на път за работа.
Между сернистожълтите петна на уличното осветление улиците изглеждаха сиви и призрачни, студеният вятър запращаше изхвърлени хартии в краката ми, подмяташе листа и боклуци из канавките. Би трябвало да чувствам страх — трийсет и две годишна жена, очевидно облечена в пижама, скитаща по улиците в малките часове. Но се чувствах по-безопасно тук, отколкото в апартамента си. Тук навън някой ще чуе, ако извикаш.
Нямах план, нито определен маршрут, просто смятах да скитам из улиците, докато не се уморя толкова, че да не издържам повече. Някъде около Хайбъри и Излингтън осъзнах, че е започнало да вали, и то преди доста време, защото бях мокра. Спрях с подгизнали обувки, в опит да съставя план с изтощения си замаян мозък, докато краката ми не тръгнаха почти от само себе си — не към дома, а на юг, към Ейнджъл.
Не знаех къде отивам, докато не стигнах там. Докато не застанах на прага на сградата му, втренчена с присвити очи в панела с бутоните на звънците, където името му беше написано със собствения му дребен, четлив почерк: ЛЮИС…
Него го нямаше тук. Беше далеч, в Украйна, щеше да се върне утре. Но резервните му ключове бяха в джоба на палтото ми, а не можех да понеса ходенето обратно до апартамента си. Можеш да вземеш такси — прошепна ехидното гласче в главата ми. — Не ходенето е това, което не можеш да понесеш. Страхливка.
Разтърсих глава, като поръсих с дъждовни капки панела от неръждаема стомана и разрових връзката ключове, докато намерих онзи за външната врата. Вмъкнах се вътре, в потискащата топлина на фоайето.
На втория етаж проникнах предпазливо в апартамента.
Беше съвсем тъмно. Всички врати бяха затворени, а в антрето нямаше прозорци.
— Джуда? — повиках.
Бях сигурна, че не е вкъщи, но не бе изключено да е пуснал някой приятел и не исках да докарам някого до сърдечен удар посред нощ. Знаех прекалено добре как се чувства човек в такъв случай.
— Джуд, аз съм, Ло.
Но нямаше отговор. Апартаментът беше тих — напълно безмълвен. Отворих вратата отляво към кухнята-трапезария и влязох на пръсти. Не включих осветлението. Само смъкнах мокрите си дрехи, палтото, пижамата, всичко — и ги хвърлих в мивката.
После тръгнах гола към спалнята, където широкото двойно легло на Джуда се простираше празно в ивицата лунна светлина, с омачкани сиви чаршафи, сякаш той бе станал току-що. Пропълзях на ръце и колене до средата на леглото, като усещах познатата мекота на чаршафите и вдишвах мириса на пот и афтършейв, просто — на него.
Затворих очи.
Едно. Две…
Сънят рухна върху мен и ме заля като вълна.
Събудих се от крясък на жена и от усещането, че някой ме затиска и ме удържа, сграбчил ръцете ми, а аз се дърпам.
Ръката стискаше китката ми, ръка много по-силна от моята. Сляпа, обезумяла от паника, заопипвах в мрака със свободната си ръка, търсейки нещо, каквото и да е, което да използвам като оръжие, и пръстите ми се вкопчиха в лампата на нощното шкафче.
Дланта на мъжа сега беше върху устата ми, давеше ме, теглото му ме задушаваше и аз вдигнах с цялата си сила тежката лампа и я стоварих върху него.