Отекна вик на болка и през мъглата на ужаса чух глас, неразбираеми и накъсани думи:
— Ло, това съм аз! Аз съм, за бога, престани!
Какво?
О, господи.
Ръцете ми трепереха толкова, че само опипвах напразно в опит да включа светлината.
Чувах как Джуда се задъхва до мен и издава бълбукащ звук, който ме ужасяваше. Къде, по дяволите, беше лампата? После осъзнах — бях я разбила в лицето на Джуда.
Станах от леглото с разтреперани крака и намерих ключа до вратата. Стаята незабавно беше залята от безпощадния ярък блясък на дузина халогенни лампи, осветяващи всеки детайл от шоуто на ужасите пред мен.
Джуда се беше свил до леглото, обхванал лицето си с длани, и кръвта се стичаше по брадата и гърдите му.
— О, боже, Джуд!
Хвърлих се към него с все още треперещи ръце и започнах да вадя салфетки от кутията до леглото. Той ги притисна към лицето си.
— О, господи, какво стана? Кой крещеше?
— Ти! — простена той.
Салфетките вече бяха изцапани в червено.
— Какво?
Все още бях заредена с адреналин. Огледах объркано стаята за жената и нападателя.
— Какво имаш предвид?
— Прибрах се у дома — каза той мъчително, с бруклинския си акцент, сподавен от салфетката. — Започна да крещиш в просъница. Затова се опитах да те събудя и… ето.
— О, по дяволите — закрих с ръце устата си. — Много съжалявам.
Този писък — толкова реален беше. Наистина ли бях аз?
Той свали предпазливо ръце от устата си. Имаше нещо в топката кървава хартия, нещо малко и бяло. Едва когато погледнах лицето му, осъзнах — един от зъбите му липсваше.
— О, господи.
Той ме погледна, кръвта все още бавно капеше от устата и носа му.
— Какво посрещане у дома — каза само.
— Съжалявам.
Усещах как сълзите напират в гърлото, но не исках да плача пред таксиметровия шофьор. Вместо това преглъщах мъчителната болка.
— Джуда?
Джуда не казваше нищо, само гледаше през прозореца към сивата зора, която започваше да се спуска над Лондон. Бяхме изгубили два часа в Спешното отделение на Университетската болница, а там само зашиха устната на Джуда и го насочиха към дежурния зъболекар, който реимплантира зъба на мястото му и му препоръча да се моли за късмет. Изглежда, зъбът можеше да бъде спасен. Ако не се получеше, щеше да се наложи да се постави мост или зъбен имплант. Той затвори очи уморено и усетих как стомахът ми се сгърчва от разкаяние.
— Съжалявам — казах още по-отчаяно този път. — Не знам какво друго да кажа.
— Не, аз съжалявам — каза той изтощен.
Прозвуча като „шъшалявам“, произнесено от пияния Шон Конъри, местната упойка на устната затрудняваше говора му.
— Ти? За какво съжаляваш?
— Не знам. Че се издъних. Не бях при теб.
— Искаш да кажеш при обира?
Той кимна.
— Нещо такова. А и по всяко време всъщност. Иска ми се да не отсъствах толкова.
Наклоних се към него и той ме прегърна. Отпуснах глава на рамото му и се заслушах в бавното, равномерно туптене на сърцето му, успокояващо стабилно в сравнение с моя собствен панически барабанящ пулс. Под сакото беше облечен с опръскана с кръв тениска, усещах мекотата на износената тъкан под бузата си. Когато си поех дъх с дълбоко пресекливо вдишване, ми замириса на потта му и почувствах как пулсът ми се забавя в унисон с неговия.
— Не би могъл да направиш нищо — казах на гърдите му.
Той поклати глава.
— Все пак трябваше да съм там.
Развиделяваше се, когато платихме на таксиметровия шофьор и бавно се изкачихме нагоре по стълбите към апартамента му. Погледнах часовника си и видях, че е почти шест. По дяволите, трябваше да бъда във влака за Хъл след няколко часа.
Вътре Джуда съблече дрехите си и ние паднахме в леглото, кожа срещу кожа. Той ме притегли към себе си и вдиша мириса на косата ми със затворени очи. Бях толкова уморена, че не можех да мисля трезво, но вместо да се излегна и да се оставя на съня, се улових, че се покатервам върху него, целувам гърлото, корема му, тъмната ивица косъмчета, която се спускаше към слабините му.
— Ло… — изпъшка той и се опита да ме издърпа нагоре, за да ме целуне, но аз поклатих глава.
— Недей, устата ти. Просто се отпусни.
Той отметна глава, гърлото му се очерта в светлата ивица на зората, която проникваше през завесите.
Бяха минали осем дни, откакто го видях за последен път. Щеше да мине още една седмица, докато го видя отново. Ако не го направехме сега…
После, сгушена в прегръдката му в очакване дишането и сърцето ми да се успокоят, усетих как бузата му, долепена до моята, се разтяга в усмивка.