Тази жена е майката на апаша.
Във въображението си апашът е заобиколен от всички страни със зъл, враждебен свят. И в този свят, населен с негови врагове, има само една светла фигура, достойна за чиста любов, уважение и преклонение. Това е майката.
Култ към майката успоредно със злобното презрение към жената изобщо — ето етичната формула на криминалните по женския въпрос, изказвана с особена затворническа сантименталност. За затворническата сантименталност са написани много празни приказки. В действителност това е сантименталността на убиец, поливащ алея с рози с кръвта на жертвите си. Сантименталността на човек, превързващ раната на някоя птичка, способен след час да разкъса тази птичка със собствените си ръце, както е жива, защото зрелището на смъртта на живо същество е най-хубавото зрелище за апаша.
Трябва да се познава истинското лице на авторите на култа към майката, култ, забулен с поетична пелена.
Със същата невъздържаност и театралност, която кара криминалния да се „разпише“ с ножа върху трупа на убития ренегат, да изнасили жена посред бял ден, пред очите на всички, или някое тригодишно момиченце, да зарази някоя „Зойка“ от мъжки пол — със същата изразителност апашът поетизира образа на майката, обожествява я, прави я предмет на най-интимна затворническа лирика — и задължава всички да й изказват всевъзможно задочно уважение.
На пръв поглед чувството на апаша към майката сякаш е единственото човешко нещо, запазило се сред уродливите му, изопачени чувства. Апашът уж винаги е уважаващ майка си син, в престъпния свят всеки груб разговор за която и да е чужда майка на часа бива прекъсван. Майката е висок идеал и в същото време нещо съвсем реално, което всеки има. Майката, която ще прости всичко, която винаги ще те съжали.
Така се казва в „Съдба“ — една от класическите песни на криминалните.
Апашът разбира, че в целия му бурен и кратък живот единствено майката ще остане с него до края — затова я щади въпреки целия си цинизъм.
Но и това единствено, уж светло чувство е лъжливо както всички в душата на апаша.
Прославата на майката е камуфлаж, възхвалата й е средство за измама и само в най-добрия случай е повече или по-малко ярък израз на затворническата сантименталност.
И в това свое уж възвишено чувство апашът лъже от начало до край, както във всяко свое съждение. Никой от криминалните никога не е изпратил на майка си и стотинка, дори по свой начин не й е помагал, а е пропивал и се е веселил с хилядите откраднати рубли.
В това чувство към майката няма нищо освен лицемерие и театралничене.
Култът към майката е своеобразна димна завеса, прикриваща отвратителния апашки свят.
Култът към майката, който не се отнася за съпругата и изобщо за жената, е фалш и лъжа.
Отношението към жената е лакмусова хартийка за всяка етика.
Тук му е мястото да кажем, че именно култът към майката, съжителстващ с циничното презрение към жената, стана причина още преди тридесет години Есенин да е толкова популярен сред престъпния свят. Но за това — когато му дойде времето.
На крадлата или на приятелката на апаша, която пряко или косвено е влязла в „престъпния свят“, са забранени каквито и да било „романи“ с „балъците“. Впрочем, в такива случаи изменничката не я убиват, не я „очистват“. Ножът е прекалено благородно оръжие, за да се използва срещу жена — за нея са достатъчни тояга или ръжен.
Съвсем друго нещо е, когато става дума за връзката на някой апаш със „свободна жена“. Това е чест и доблест, предмет на хвалби за един и повод за тайна завист от страна на мнозина. Подобни случаи се срещат доста често. Ала около тях обикновено се натрупват толкова измислици, че е много трудно да се стигне до истината. Машинописката се превръща в жена на прокурор, куриерката — в директорка на предприятие, продавачката — в министерша. Небивалиците изместват истината някъде в дъното на сцената, в мрака, и е немислимо човек да се ориентира в спектакъла.
Няма съмнение, че известна част от апашите имат семейства в родните си градове — семейства, отдавна напуснати от съпрузите-престъпници. Техните жени и невръстни деца се борят с живота коя както може. Случва се мъжете да се върнат от лагерите при семействата си, обикновено за кратко време. „Скитническият им дух“ ги влече към нови странствания, а и местните криминални отдели на милицията спомагат за бързото заминаване. А в семействата им остават деца, на които бащината професия не изглежда нещо ужасно, а буди жалост, дори нещо повече — желание да тръгнат по същия път, както в песента „Съдба“: