Мъжът напълва чашата с вода и се връща в стая 312. Майка му е престанала да плаче. Той слага пречупваща се сламка в чашата; устните на болната я обгръщат — гледката му напомня камилите, които е виждал в пътеводителите. Лицето й е измършавяло. Най-яркият му спомен от съвместния живот с нея, датира от времето, когато бе дванайсетгодишен. С брат му Кевин и с тази жена се бяха преселили в Мейн, за да се грижат за родителите й. Баба му беше стара и прикована към леглото. Бе склеротичка, а отгоре на всичко — сляпа. Честит осемдесет и шести рожден ден! Желаем ти дълъг живот!
Бабата по цял ден бе просната в леглото, сляпа и изкуфяла, облечена в гумирани гащи с напъхани в тях пелени. Не беше в състояние да си спомни какво е закусвала, но можеше да изброи всички президенти преди Айзенхауер. Хора от три поколения бяха живели заедно в къщата, където онзи ден беше намерил таблетките, а сега баба му и дядо му бяха покойници.
И тъй, един ден дванайсетгодишният Джони говореше някакви мръсотии по време на закуска. Майка му переше мръсните пелени на бабата, сетне ги прекарваше през изстисквачката на старомодната пералня. Тя се извърна и го шляпна с мократа, тежка пелена; купичката му с каша се преобърна, завъртя се и се понесе по масата като голям син пумпал. Вторият удар се стовари върху гърба му; не го заболя, но го отучи да говори неприлични думи.
Изнемощялата жена, която сега лежи в тази стая, го бе удряла неуморно, повтаряйки: „Затваряй си мръсната уста. Не се смятай за голяма работа, защото в момента само устата ти е голяма. Ще си я затваряш, докато пораснеш колкото нея!“ Всяка своя дума придружаваше с удар с мократа пелена на бабата — ПЛЯС! — което набързо охлади желанието му да използва нецензурни думи. След този случай Джони откри, че никой не оценява умните хора. Едва ли има по-подходящо средство от мократа пелена, за да се сложи на мястото му едно дванайсетгодишно момче. На Джони му бяха необходими цели четири години, за да нахитрее отново.
4
Майка му се задавя от водата и той изтръпва от страх, въпреки намерението си да й даде приспивателното. Отново й предлага цигара, а тя казва:
— Да, ако обичаш. След това си върви. Може би утре ще се чувствам по-добре.
Мъжът изважда ментолова цигара от един от пакетите, разпилени върху нощното й шкафче, и я запалва. Пъхва я между палеца и показалеца на дясната си ръка и я поднася към устните й. Майка му се опитва да захапе филтъра. Очевидно няма да дръпне дълбоко. Димът излиза на кълба от устата й.
— Господи, защо съм жива, след като синът ми трябва да ми държи дори цигарата!
— Не се притеснявай, мамо.
Тя отново дръпва от цигарата и я задържа толкова дълго между зъбите си, че мъжът я поглежда — очите й са затворени.
— Мамо?
Клепачите й се открехват.
— Джони, ти ли си?
— Да.
— Откога си тук?
— Отскоро. Вече си тръгвам, ще те оставя да поспиш.
— Х-м-м-м.
Той смачква цигарата в пепелника и на пръсти излиза от стаята, като си казва: „Господи, само да ми падне лекарят, който й причини това!“
Когато влиза в асансьора му хрумва, че думата „лекар“ се превръща в синоним на „човек“ едва след като докторът придобие известен опит, сякаш е напълно естествено той да бъде жесток и по този начин донякъде да се причисли към обикновените хора. Но
5
— Струва ми се, че няма да изкара дълго — казва той на брат си по-късно същата вечер. Кевин живее в Андоувър, стотина километра на запад. Той идва в болницата само един-два пъти седмично.
— Но нали не изпитва толкова силни болки? — пита Кевин.
— Оплаква се от сърбеж.
Мъжът е сложил кутията с таблетките в джоба на пуловера си. Жена му отдавна спи. Изважда хапчетата, откраднати от празната къща, където някога живееха хора от три поколения. Докато говори по телефона, непрекъснато преобръща кутията в ръцете си.
— В такъв случай тя е по-добре.
За Кев всеки следващ ден е по-хубав, сякаш животът не е нищо друго, освен низ от приятни изненади. По-малкият му брат не споделя мирогледа му.
— Парализирана е.
— На този етап това едва ли има значение.
— Не говори така! — избухва мъжът и си припомня разкрачените крака на жената, скрити под завивката.
— Джон, тя умира.
— Все още не е мъртва. — И точно това го плаши. Сигурен е, че с брат му ще разговарят за други неща и ще обогатят телефонната компания, но всичко се свеждаше до едно: майката все още не беше мъртва. Лежеше в стая 312 и се вслушваше в звука на транзисторите, отекващ по коридора. И