6
ще й се наложи да се надпреварва с времето — обяснява лекарят. Той е широкоплещест гигант с рижава брада, висок близо два метра. Тактично е извел мъжа от стаята, когато болната се унася в дрямка. Сетне продължава монолога си:
— Разбирате, че при подобна операция е много вероятно да бъдат засегнати двигателните нерви. Сега майка ви помръдва лявата си ръка. Очакваме подобрение в състоянието на дясната в период от две до четири седмици.
— Ще може ли да ходи?
С вид на мъченик, лекарят вперва поглед в тавана на коридора. Брадата му стига чак до яката на карираната му риза. Ни в клин, ни в ръкав пред очите на Джони изплува образът на Суинбърн, въпреки че лекарят е негова пълна противоположност.
— Боя се, че не.
— Следователно ще бъде прикована на легло до края на живота си?
— Бих казал, че съществува твърде голяма вероятност.
Мъжът започва да се възхищава от този човек, когото мислеше, че ще намрази от пръв поглед.
— Колко време може да живее така?
— Трудно е да се каже. („Е, поне веднъж си откровен“.) В момента туморът е обхванал единия й бъбрек, ала другият функционира нормално. Когато и неговата дейност се наруши, майка ви ще заспи.
— Уремична кома?
— Да — малко по-предпазливо отвръща докторът.
„Уремия“ е термин, употребяван предимно от лекарите и от преподавателите по медицина. Но Джони го знае, защото баба му почина от това, въпреки че нямаше рак. Просто бъбреците й се запушиха и тя умря, пълна с урина чак до под гръдния кош. Една вечер умря в леглото си.
Джони пръв заподозря, че този път действително е мъртва, а не заспала дълбоко с отворена уста, както спят повечето стари хора. От очите й бяха потекли две сълзички. Хлътналата й беззъба уста му напомни домат, издълбан за да го напълнят със салата, а след това забравен върху кухненската полица. Той подържа козметично огледалце пред устата й; когато повърхността на огледалцето не се замъгли и продължи да отразява хлътналата уста на старицата, Джони повика майка си. Тогава смъртта не го плашеше като сега.
— Твърди, че все още изпитва болки. Освен това усеща сърбеж.
Лекарят тържествено почука с пръст главата си, подобно на Виктор Дегроот в анимационните филмчета за психиатри.
— Майка ви си въобразява, че има болки. За нея те са реални. Ето защо факторът време е толкова важен. Тя трябва да свикне да измерва времето не в минути, секунди и часове, а в дни, седмици и месеци.
Мъжът осъзнава смисъла на думите, изречени от този широкоплещест брадат човек, и изтръпва от страх. Усеща, че не издържа повече да разговаря с него. Лекарят е толкова бездушен: дискутира фактора време, сякаш умее да го контролира. Нищо чудно.
— Можете ли да направите нещо повече за нея?
— Едва ли — преспокойно отговаря брадатият. Очевидно съвестта му е чиста — не подхранва напразни надежди в сина на пациентката.
— Възможно ли е да я сполети нещо по-страшно от кома?
— Разбира се. При подобни случаи е невъзможно да се предскаже развитието на болестта. Все едно, че в тялото ви има гладна акула. Опасявам се, че пациентката може да се издуе.
— Какво?
— Възможно е коремът и да се подуе, да спадне, сетне отново да се подуе. Но защо да обсъждаме това сега? Със сигурност мога да кажа
7
че хапчетата ще свършат работа, но представи си, че не подействат? Или пък ме хванат? Не искам да ме изправят пред съда по обвинение в убийство.
Той си представя огромните заглавия във вестниците, наричащи го майкоубиец, и лицето му се изкривява.
Седи в паркираната кола и преобръща кутийката в ръцете си. ДАРВОН КОМПЛЕКС. Продължава да го измъчва един и същ въпрос: „Може ли да го направи?“ И дали се налага? Майка му бе казала: „Бих дала мило и драго да не съм тук.“ Кевин предлага да я заведе в дома си, за да не умре в болницата. Лекарите също настояват да я изпишат. Четири дни след „коротомията“ й дадоха някакви нови таблетки, от които тя изпадна в ярост. Искат да се отърват от нея, защото няма операция, която сто процента да гарантира отстраняването на тумора. Ако сега извадят засегнатите от рака органи, от нея ще останат единствено главата и краката.
Казва си, че за майка му времето е неконтролируемо, също както шевни макари, разпилени на пода, с които си играе голям котарак. Ден и нощ в стая 312. Прекарали са шнур от бутона за повикване и са го привързали към левия показалец, защото тя вече не може да натисне копчето когато има нужда от подлогата.
Но сега това няма значение, защото тя е безчувствена от кръста надолу. Ходи по нужда и уринира направо в леглото и разбира какво е направила едва когато й замирише. Отслабнала е с двайсет и пет килограма, а мускулите й са така отпуснати, че тялото й наподобява торба, прикачена към мозъка й.