— Е — отвърна Фелисити, все така тотално втрещена, — можеш ли да ни виниш? — А после леко се усмихна, видяла физиономията на Аманда. — О — каза. — Разбирам.
След това всяка жена в офиса изведнъж забеляза колко по-лесно — даже направо много леко — беше станало да се работи с Фелисити. И всичко това само заради един обяд седмично с Аманда. Беше малък проблем да изхвърлят мрънкащия Том Шанъхън от кабинета му, но Фелисити се справи и дори остави на бюрото на Аманда картичка от Съюза на загиналите във войните австралийски и новозеландски войници с пожелания за бъдещи успехи.
Беше доста плашещо, но напоследък Аманда мислеше, че постепенно двете стават най-добри приятелки.
— Бих предложил една саксия със зеленина — обади се новият й асистент Джейсън и пристъпи прага на кабинета. Той беше изключително, ама изключително сладък по един уморително фашистки начин и външният му вид не произвеждаше върху Аманда ни най-малко впечатление. Чувствата им явно бяха взаимни; Джейсън беше около пет години по-млад от нея, но сексуално беше причислил Аманда към зоната на здрача за вечни времена.
Но на кого му пукаше? В зоната на здрача се навъртаха значително по-интересни хора.
— Растенията са податливи на емоционално внушение — отвърна тя, без да го поглежда, привидно заета с работа, която дори не беше започвала.
— Ясно — отвърна Джейсън. — Едни документи за теб.
После ги остави в най-далечния край на бюрото. И зачака. Аманда бавно вдигна очи към него, прилагайки изпитания маниер на шеф, който иска да покаже на подчинения, че присъствието му е нежелано.
— Мей Ло пита дали може да си насрочи среща с вас — рече Джейсън.
— И?
— Аз й отговорих, че дълбоко се съмнявам да имате свободни часове в графика, че също така се съмнявам дълбоко, че някакви часове ще ви се освободят до края на седмицата, както и че се съмнявам принципно на вас изобщо да ви пука за каквито и да било срещи — ухили се Джейсън, зелените му очи грееха. — Тя каза, че думите ми просто не са за вярване.
Аманда вече беше направила съответните проверки за удобни клаузи, по които да го уволни още преди да е изтекъл месецът, но сега просто се отпусна назад на стола си и попита:
— Обичаш ли някого, Джейсън?
Момчето я изгледа стреснато за момент, после подигравателната усмивка отново се върна на лицето му:
— По-полека, госпожице Дънкан. Току-виж съм ви тръснал в скута някое дело за сексуален тормоз.
— Имам предвид любов, Джейсън. Не секс. Тъжно, но отговорът ти говори доста за теб самия. Също така знам, че се опитваш да бъдеш саркастичен, но трябва да се обръщаш към мен с „госпожа Лоран“. Не съм променяла името си след развода.
Сега Джейсън явно изгуби търпение.
— Това ли е всичко, госпожо Лоран?
— Не отговори на въпроса ми.
— Защото отговорът не ви влиза в шибаната работа.
Аманда полека почука долната си устна с химикалката — едно оръдие на труда, което Фелисити Хартфорд енергично се опитваше да изхвърли от употреба в офиса под предлог, че цялата работа вече трябва да се върши електронно, но истинската причина беше, че просто искаше да види колко силно ще се подразнят всички. Всъщност, идеята беше на Аманда.
— Виждаш ли, Джейсън — рече тя най-сетне. — Няма проблем в това да смяташ хората за идиоти, защото като цяло действително те са си едни завършени идиоти. Но не всички. Ето тук се крие грешката, която мнозина лесно допускат.
— Аманда…
— Госпожа Лоран. Когато мразиш много хора, в края на краищата се оказва, че започваш да мразиш всички. В това число и себе си. И точно тук идва номерът, разбираш ли? Номерът, който прави живота възможен за живеене. Трябва все някого да обичаш.
— О, я моля ти се…
— Не е нужно да обичаш всички, защото това също би те превърнало в идиот. Но все пак трябва да обичаш някого.
— Наистина трябва да…
— Аз, например, обичам сина си, баща си, майка си, втория си баща и бившия си съпруг. От любовта малко боли, но това е положението. Обичах и годеницата на баща си, но тя почина, а от това също боли. Но това е рискът да обичаш — Аманда се приведе напред. — Обичам също така и приятелките си, които в момента се заключават в лицето на най-страховитата жена в историята човешките ресурси и Мей Ло. Така, знам, че Мей Ло не е кой знае какво, в тази точка съм съгласна с теб, но въпреки това тя е моя. И ако ти някога си позволиш отново да говориш за нея пред мен по този начин, така ще ти наритам стегнатия-и-несъмнено-епилиран задник, че ще ходиш странно до края на живота си.