Но това беше невъзможно.
— Това е невъзможно — рече Джордж.
— Не е невъзможно — отвърна Надин. — Просто направих голяма бъркотия.
— Не, не — поправи се Джордж. — Аз направих само един такъв. Кумико го взе. Сложи го на плочката. На тази плочка. Над мен на стената.
— Виждал съм сто пъти да правиш тия изрезки — намеси се Мехмет. — Милион пъти опитваш, докато го докараш — сви рамене. — Не смятам, че истинските художници правят така, ама щом при тебе сработва…
— С този жерав не съм постъпвал така — прошепна Джордж, без да откъсва очи от фигурката. За нея наистина не беше правил никакви проби. Сигурен беше. Най-вече защото жеравът в ръката му изобщо не приличаше на гъска.
После отново заплака, тихо, неудържимо. Надин, вече свикнала с плача му след една седмица работа в ателието, сложи окуражително ръка на рамото му.
— Моят баща почина, когато бях на дванайсет години — каза. — Мъката не отминава. Но се променя.
— Знам — кимна Джордж, все така с жерава в ръка, толкова малък, така съвършен. Беше изрязан от страница без думи, целият чист и бял.
Страница без думи, помисли Джордж.
— Прави бяхме да ти го дадем, нали? — пристъпи напред Мехмет. — Намерихме го и аз реших, че, тъй като ти и без това изгуби почти всичко в пожара…
Почти всичко беше доста далеч от истината. Джордж нямаше дори какво да облече, след като беше избягал чисто гол. По-лошото беше, че в огъня беше останал и старият му мобилен телефон, в който бяха всички снимки на Кумико. Нищо не беше останало и в нейния апартамент, защото тъкмо онзи ден тя беше пренесла окончателно и последните си вещи в дома на Джордж.
Не беше останало нищо, освен тялото й, което погребаха — решение, от което погребалният агент деликатно се опита да ги отклони, определяйки го като американско и непрактично, но тъй като така и не беше открил никакви родственици на Кумико, с които да се съобрази, в крайна сметка Джордж й купи нова рокля, нов шлифер и нов куфар, възможно най-подобен на онзи, който тя винаги носеше — всички те бяха погребани заедно с нея, въпреки че тялото беше толкова лошо обгорено, че така и не му позволиха да го види. Джордж нямаше представа дали дрехите изобщо са били използвани според молбата му.
Дори не беше успял да я целуне за сбогом.
Само дето я беше целунал, разбира се.
— Пак ти повтарям, Джордж — обади се Мехмет, докато Джордж продължаваше да плаче тихо, — вземи си още отпуска. Ние тук ще се справим, докато стъпалата ти оздравеят както трябва, докато си намериш нова къща и, докато, знам ли, си в траур.
За миг Джордж се замисли над това предложение. Беше разумно. Клеър и Ханк с непоколебима доброта го бяха прибрали от болницата и веднага го бяха настанили в една твърде луксозна стая в хотела на Ханк. Макар че Джордж разполагаше с неприлично голяма сума в банката от продажбата на плочките, двамата бяха отказали да получат и стотинка и несъмнено искрено му бяха предложили да остане в хотела колкото поиска. Джордж прие, че просто искат да го наглеждат и като никога установи, че няма нищо против това.
Нощите, разбира се, бяха тежки, но дните бяха дори още по-тежки, докато най-сетне оздравя достатъчно, за да идва отново всеки ден в ателието, куцайки на патериците и предизвиквайки изненадата на скандализирания Мехмет. Мехмет от своя страна, въпреки вечното си мрънкане, се беше справил изключително добре в отсъствие на шефа и Джордж не се съмняваше, че ще продължи да се справя, докато нещата се поуспокоят, особено при положение, че в момента момчето изобщо не бързаше да напуска.
Но не.
— Не — отвърна Джордж и изтри сълзите си. — Имам нужда да правя нещо. Не мога просто да си седя ей така по цял ден. Трябва да съм зает с някакви задачи.
Звънчето над вратата се обади и в ателието влезе клиент.
— Вървете да се оправите с него — каза Джордж. — Аз съм наред.
Мехмет и Надин го погледаха мълчаливо още миг, после отидоха да приемат поръчката за поредната серия тениски за ергенско парти. Джордж веднага чу как Мехмет дава на Надин поредния невероятно погрешен пример за правилно обслужване на клиенти, но остави да мине покрай ушите му.
Защото отново се беше взрял в хартиения жерав.
Беше невъзможно. Никога не беше изрязвал тази фигурка. Или? Не. Първо на първо, беше изработена твърде майсторски. Твърде ярка, твърде стегната, истински жерав. Невъзможно беше да е негова. Невъзможно беше да са я намерили тук.