— И си помислих — казваше винаги майка му, поаленяла от ужаса и удоволствието на това всички очи в стаята да са приковани върху нея, — рано или късно някой ще го захапе тоя размахан пръст. Така че защо да не съм аз?
Но дълбоко в сърцето си Джордж знаеше, че това ухапване не беше действие на човек, установил контрол върху конфликтната ситуация и довел я до край чрез идеално, макар и скандално насилствено решение. Всъщност майка му беше ухапала госпожица Джоунс поради собствената си своеобразна откъснатост от реалността, своеобразното си паническо отдръпване от нещата в света. Майка му живееше в състояние на непрекъсната силна тревога и то я беше направило крехка като кристална чаша за шампанско — Джордж беше на деветнайсет години, когато за първи път в живота си видя истинска чаша за шампанско — която трябва да бъде увита в нещо меко и прибрана. Ролята на тази мека обвивка беше поета от бащата на Джордж, който се притичваше на помощ при всяка паника, която майка му създаваше, овладяваше всяка възможна криза. Любовта на бащата на Джордж към съпругата му — а Джордж беше твърдо убеден, че баща му обича майка му — беше приела формата на една непрестанна закрила на личността й от околния свят, закрила, която, в крайна сметка, може би й вредеше много повече, отколкото й помагаше.
Джордж беше сигурен, че когато госпожица Джоунс беше размахала пръст под носа й, майка му не се беше почувствала обидена, а нападната, беше усетила как познатият свят се изплъзва изпод краката й и беше ухапала учителката не в знак на триумфално самоутвърждаване, а само за да се задържи за нещо тук и сега. Да се задържи със зъби и нокти. Буквално. Стабилното съществуване се беше разпаднало под заплахата от един-едничък ужасяващ пръст, надвиснал, грамаден като настъпващ апокалипсис, след който вече няма да има нито милост, нито прошка, само вечно отчаяние. Кой не би изпаднал в паника пред такава опасност?
Това че в ужаса си майка му беше налучкала възможно най-правилното решение, си оставаше просто един необясним късмет и в известен смисъл Джордж се радваше, че подобен късмет беше сполетял майка му поне веднъж в живота й. Но историята такава, каквато се разказваше на семейните сбирки, и скритата под нея мотивация бяха две различни неща, при това напълно несъвместими.
Непосредственият резултат от постъпката на майка му беше това, че Джордж незабавно беше махнат от третия клас на госпожица Джоунс в начално училище „Хенри Боузмън“ и преместен в частната академия за знания и духовност „Милост Исусова и Израилева“, която, въпреки определението „Израилева“ в името си, се управляваше изцяло от хора, които едва ли бяха срещали жив евреин през живота си. (Израснал в Такома, Джордж познаваше много други евангелисти, доста мормони, неколцина католици и дори един-двама практикуващи будисти, защото в района се намираше най-голямата интегрирана азиатска общност в САЩ. Евреи обаче не познаваше. Преди да влезе в нюйоркския колеж, беше виждал само двама евреи. В колежа се запозна с куп други.)
В „Милостта Исусова“ — учебно заведение, в известен смисъл свързано с църквата на родителите на Джордж, дори само чрез споделяните и от двете институции добри намерения — учеха четирийсет и осем деца на възраст от детска градина до дванайсети клас, обучението се осъществяваше най-вече чрез самоподготовка (често последвана и от самооценяване), комбинирана с половин ден всяка сряда, когато в училището идваше свещеник и провеждаше служба, която заместваше следобедните занятия. Службата включваше песни и проповеди, както и ежеседмична смяна на училищната униформа от жълта риза със зелена вратовръзка и панталони на бяла риза със зелена вратовръзка и панталони.
По онова време Джордж беше осемгодишен, а на тази възраст реално е всичко, което се случва пред очите ти. Отначало той обмисли критично разликите между частното и държавното училище — започвайки с разбираемия факт, че новите му съученици до един принадлежаха към бялата раса — а след това свикна с тези разлики и спечели по обичайния си начин пълното благоразположение на двете стари моми, които управляваха академията: госпожица Кели, чиято червена коса беше винаги така силно опъната назад, че й придаваше изражение на непрестанна изненада, и госпожица Олдършот с нейните мили очи, космата брадичка и хищна привързаност към телесните наказания.