Като цяло, Джордж се чувстваше добре на новото място, макар че критериите, на които то отговаряше, не бяха кой знае колко високи. Не беше пръв фен на народната топка — най-далечната точка в областта на физическото възпитание, до която беше достигнало въображението на двете застаряващи дами, комбинирана от време на време с малко подскоци и бягане на място (изпълнявани винаги в кратки, но бурни, облени в пот серии, без дори намек, че човек може да си свали вратовръзката) — но затова пък харесваше библиотеката на училището, макар че в изпълненото с прегънати ъгълчета на страниците ученическо издание на „Невероятното пътешествие“2 дори изрази като „леле майко“ и „мътните го взели“ бяха цензурирани с черен маркер.
Най-близкото по възраст до Джордж момче беше Рой — име, старомодно дори в онези дни, но старомодно по различен начин от също така старото „Джордж“. Рой беше с година по-голям, с година по-висок и с година по-опитен — описание, поддържано непоклатимо от факта, че Рой притежаваше велосипед.
— От Войната е — беше казал той на Джордж още при първата им среща. — Татко го донесъл. Откраднал го от джапонезите, след като сме им хвърлили бомбата.
Въпросният разговор се случваше през седемдесетте години на двайсети век, така че в годината на Нагасаки бащата на Рой едва ли е бил по-голям от пеленаче, но Джордж попи думите на Рой като светата истина.
— Леле — рече в отговор.
— Затова е толкова тежък — обясни Рой и деветгодишните му мускули с усилие повдигнаха велосипеда от земята. — За да издържи на взривовете, когато човек кара в тила на врага и по него хвърлят гранати.
— Леле.
— Когато порасна, ще отида с колелото чак до Виетнам да хвърлям гранати по джапонезите.
— Ще ми го дадеш ли за едно кръгче?
— Не.
Училището се намираше на Трийсет и пета улица. Рой живееше на Петдесет и шеста улица, а Джордж — на Шейсета, в къща, която впоследствие никой от семейството му не си спомняше с добро. Обикновено майка му — която не ходеше на работа — го взимаше от училище и го караше до вкъщи с колата, но от време на време, когато беше заета, Джордж се прибираше пеша, като до дома на Рой двете момчета вървяха заедно, Рой буташе колелото помежду им, а неговата масивна зелена рамка се движеше напред, солидна и спокойна като крава.
През онзи особен пролетен ден слънцето царстваше в небето, заобиколено от свита облачета, нашарени на зигзаг от следите на самолетите от близката военновъздушна база. Точно един от онези прекрасни дни, в които Господ най-често ни праща изпитания, както обичаше да казва госпожица Кели.
— И тогава виждаш, че целият кораб е оръдие, разбираш ли? — обясняваше развълнувано Джордж. — Целият кораб! И тогава оръдието изстреля един такъв грамаден лъч светлина и бум! Унищожиха цялата планета на гамилоните!
Семейството на Рой нямаше телевизор, защото чрез телевизията дяволът сееше поквара (Джордж беше решил да не споделя последното със собствените си родители, макар да беше преценил, че те едва ли ще се съгласят с тази констатация, предвид порнокасетите), затова Джордж често използваше пътя до вкъщи, за да попълни пропуските на Рой по отношение на серийните филмчета.
— Само че тя не е цяла планета? — попита Рой.
— Не! — провикна се въодушевено Джордж. — Точно това е най-страхотното! Тя е половин планета и си се носи из космоса, и от горната й страна са градовете, а отдолу е плоска и е само скали. Освен това вече не съществува, защото старблейзърите я взривиха.
— Жестоко — процеди Рой с полагаемата се доза уважение в гласа.
— Без майтап, наистина е жестоко — съгласи се сериозно Джордж.
Стигнаха Петдесет и трета — улицата с най-натоварено движение между „Милостта Исусова“ и домовете им. Подминаха супермаркета на ъгъла, чийто паркинг гъмжеше от жени — едни леко по-развлечени версии на собствените им майки — повели дечица, по-малки от Джордж и Рой, които се извръщаха да зяпат униформите на частното училище. На отсрещния тротоар имаше бензиностанция с множество клиентки от същата порода.
Рой и Джордж спряха през пешеходната пътека на кръстовището и зачакаха да светне зелено.
2
„Невероятното пътешествие“ („The Incredible Journey“) е популярен роман от шотландската писателка Шийла Бърнфорд, разказващ историята на две кучета и едно сиамско коте, преминали сами повече от 480 км, за да се върнат при любимите си стопани — Б.пр.