— Обаче гамилоните май избягаха преди взрива — продължаваше Джордж, — защото никой от старблейзърите не се радваше много-много. После почна едно крещене и разни други работи, дето не ги разбрах — момчето се усмихна. — Обаче корабът през цялото време е бил едно огромно оръдие!
Светофарът стана зелен и им даде път. Момчетата стъпиха на платното и навлязоха в кръстовището, Рой буташе велосипеда, а Джордж все още не беше изплувал от безмерните дълбини на японската анимация.
— Ще превърна цялото това колело в картечница — рече Рой — и когато стана на шестнайсет години, ще го взема във Виетнам.
— Супер — отговори Джордж.
И тогава колата ги блъсна.
Джордж беше установил, че когато стигаше до този момент в историята, неизменно казваше „Наистина стана така“ и „Не си измислям“, защото истината му се струваше твърде жестока, а истината беше, че шофьорката на колата, минала на червено и блъснала него, Рой и колелото, се оказа осемдесет и три годишна старица, която едва-едва надничаше над горния ръб на волана.
Печално, но точно това беше положението. Ако Джордж изобщо някога беше знаел името на жената, отдавна го беше забравил, но си спомняше, че тя беше на осемдесет и три години, само със сантиметър — два по-висока от него и Рой, и след инцидента не спираше да повтаря: „Моля ви, не ме давайте под съд. Моля ви, не ме давайте под съд“. В името на личното достойнство на всички стари дами по света, на Джордж винаги му се беше искало тази последна подробност да не се беше случвала, но няма как, животът невинаги ни предлага най-благородната версия на събитията.
Жената не караше кой знае колко бързо, но ударът беше така потресаващо неудържим, така откровено непредотвратим, че и Джордж, и Рой извикаха едновременно по едно изненадано „Ох!“, когато колата връхлетя отгоре им.
И не спря.
За последвалите събития имаше различни теории, повечето съвсем близки до ума: че навярно старицата е осъзнала удара със закъснение поради притъпените си от напредналата възраст сетива; че това осъзнаване толкова я е шокирало, че тя направо е замръзнала на място и кракът й е останал върху педала на газта, вместо да се премести и да настъпи спирачката; че разигралото се пред очите й, й се е видяло дотолкова невероятно, че за няколко ужасни секунди тя чисто и просто е очаквала някой друг да реагира и да попречи на най-страшното. Каквато и да беше причината обаче, жената помете децата и продължи нататък.
Рой беше видял приближаващия автомобил в последния момент и беше направил крачка назад, но тя изобщо не го беше отдалечила от опасността. Колата го удари в коленете, завъртя го на място и го запрати встрани на паважа, а след това блъсна Джордж и колелото.
Разбира се, Джордж видя удара, но не можеше да си спомни дали го почувства физически. Рой отхвръкна някъде вън от зрителното му поле и на негово място надвисна един масивен, непобедим метален блок, който изкара въздуха от гърдите на момчето, после коремът му се оказа притиснат от седлото на колелото, а самият той — проснат върху предния капак на колата.
Но колата не спря. Продължи напред. Краката на Джордж изгубиха опора, той разбра, че няма къде да стъпи, защото земята се изплъзна изпод него и момчето падна, все още толкова изненадано от случващото се, че му се стори, че от тялото му функционират само очите, а останалите му сетива — уши, с които да чува, чувствителност, чрез която да усети болката — бяха изключени.
Джордж падна заедно с колелото, вилката се закачи за предната броня, но старата дама продължи напред, още пет, десет, двайсет метра след пешеходната пътека, влачейки момчето по паважа, всъщност бутайки събореното колело, което от своя страна тикаше напред тялото на Джордж. Джордж живо си спомняше усещането при влаченето, спомняше си го най-ясно сред всички подробности от катастрофата. Чувството беше сякаш се пързаля по гръб по снежен склон, болката от изподраната кожа все още предстоеше, недостигнала до съзнанието му. Така или иначе, Джордж не можеше да направи нищо, за да попречи на случващото се, ръцете му отказваха да се заловят за каквото и да било, краката му отказваха да го избутат встрани от пътя на колата, дори главата му отказваше да се завърти, за да потърси помощ.
Най-дълбоко в паметта на Джордж се беше запечатал парадоксалният факт, че секундите след удара бяха период на пълен покой. Очите му виждаха единствено небето, попиваха кристалната му успокоителна широта, която пък безстрастно гледаше отгоре как той се премята и изподрасква по паважа на улицата, бутан от грамадна кола и един съборен велосипед. Усещането беше същото като усещането в момента, в който беше намерил жерава или пък жеравът беше намерил него, момент на безвремие, момент на постигната вечност. Джордж се взираше нагоре към небето, изпълнен с възторга на неверието и впоследствие си спомняше само една-единствена свързана мисъл, изпълнила съзнанието му тогава: „Това се случва наистина“.