И в този вечно повтарящ се миг болката още не беше дошла, страхът беше още далеч и всичко беше само удивление и чудо.
Този път нещата тръгнаха на зле за Аманда в момента, в който тя, Рейчъл и Мей избраха от всички възможни маршрути онзи, който минаваше край паметника на животните, взели участие във войните.
— Това си е един шибан позор, мамка му — обади се Аманда, настанена сама на задната седалка, въпреки че беше поне с петнайсет сантиметра по-висока от Мей и по тази причина беше по-логично да заема мястото до шофьора. Разпределението на местата неизбежно й напомняше за пътуванията до Корнуол в детските й години, когато от нея се очакваше да спи по целия път, легнала отзад, докато баща й караше по своя блажено разсеян маниер, а майка й се опитваше да навакса с работата си и прелистваше разни документи. Споменът развали настроението на Аманда за днешния пикник, но, очевидно, промяна в местата беше немислима. Мей винаги сядаше отпред, а пък Рейчъл винаги караше, въпреки че и Мей, и Аманда имаха коли.
Такива бяха правилата, при това далеч не единствените. Аманда се опитваше да ги следва, но се проваляше непрестанно и неспасяемо.
— Кое, това? — попита Рейчъл и без да вдига от волана ръката си със съвършен маникюр, посочи към грамадната дъговидно извита мраморна стена, цопната насред един изключително скъп парцел в Мейфеър. Към стената някак свенливо пристъпваха статуите на кон, куче й вероятно на пощенски гълъб, макар че Аманда никога не се беше приближавала достатъчно, за да се увери какво точно беше третото изобразено животно. За какво би и притрябвало да се приближава до подобно чудо? На кого изобщо би му притрябвало?
— Това, да — отговори Аманда, въпреки че част от мозъка й вече надаваше предупредителен вой. — Те нямаха избор — прочете тя надписа на паметника с тон, който й се стори добра имитация на водещите на новините по Би Би Си. — Естествено, че не са имали избор! Става дума за животни! За истинските мъже и жени, за истинските бащи и синове, и майки, и дъщери, загинали във войните, е обидно да ги сравняват с някакъв шибан лабрадор!
Настъпи мълчание, отпред Рейчъл и Мей се спогледаха, а Аманда разбра, че е загубена, разбра, че това може и да не е последният път, когато я канеха да се натъпче в колата на Рейчъл, за да се присъедини към поредния хайде-да-carpe-този-неочаквано-слънчев-diem-и-да-си-направим-импровизиран-пикник/ състезание-по-търпение в парка, но на броя на бъдещите покани определено им се вижда краят.
Даже това да каже „шибан“ (два пъти) си беше рисковано, но Аманда винаги се беше възприемала като онази приятелка от триото, която псува, която, ако се наложи, знае как да свие джойнт (все още не се беше налагало!), приятелката, която размишлява на глас за брака си с такава пълна липса на благоприличие, каквато вероятно имат само хиените. Рейчъл и Мей също бяха разведени, макар разводът и при двете да не се беше случил толкова рано, нито пък с такава ярост, както беше станало с Аманда. Те двете бяха поставили Аманда в ролята на гореописаната приятелка и тя правеше всичко възможно да оправдае очакванията им.
О, хайде стига, въздъхна гласът в главата на Аманда. Майната им.
Дори и след осем месеца приятелство Аманда все още беше новото момиче в компанията. Работеше като консултант по въпросите на организацията на транспорта, точно като Рейчъл и Мей. Трите бяха част от общо деветте жени във фирма със седемдесет и четирима служители — поддържането на такъв нисък процент жени просто трябва да беше противозаконно. Не че сферата на транспорта беше някакво изцяло мъжко поле на работа (макар че донякъде си беше точно така), не: проблемът беше, че в конкретната фирма — „Ъмбрело, Флатъри и Ънуин“ — отдел „Личен състав“ се оглавяваше от жена (Фелисити Хартфорд, без съмнение жена номер едно сред деветте), която мразеше други жени. На интервюто за работа беше осведомила Аманда, че по степен на квалификация тя се нарежда на осмо място сред всички кандидатстващи (на брой осем), но тъй като дори възрастният Ъмбрело Старши бил започнал да се чуди защо току-що пенсиониралата се негова секретарка е заменена от стилен младеж, който изглеждал като „метален прът, госпожо Хартфорд“ и този прът едва ли не стърчал от кожата под яката на ризата на младежа. И за да не се налага госпожа Хартфорд „да се отегчава до смърт от поредното дело, заведено срещу фирмата от бивш служител“, Аманда щяла да свърши работа.