Анри я напусна на следващия ден.
— Не е заради плесницата — каза й с влудяващо спокойствие. — Господ ми е свидетел, истинският французин умее да получава плесници. Отивам си заради израза, който имаше лицето ти, когато ме удари — после нежно пое ръката й в своите и тази нежност показа на Аманда, че всичко е свършило, показа й го по-категорично от най-бруталния скандал. — Явно е, че ти се бориш с омразата към самата себе си, бориш се, както можеш, и си го изкарваш на онези хора, които смяташ за достатъчно силни, за да се справят с отношението ти. Разбирам те. Аз съм същият. Трудно е, но би било поносимо, ако любовта ти към мен беше по-голяма от омразата ти. Но любовта ти се е препънала някъде по пътя, при това, струва ми се, безвъзвратно. И за двама ни.
Болката от тези думи накара гневът на Аманда да избухне с нова сила и тя заля съпруга си с отмъстителни заплахи как никога няма да му позволи дори да види сина си, как, ако не изчезне веднага от очите й, ще каже на съдията, че той е ударил нея — а нима всеки английски съдия не би повярвал охотно на това, щом става дума за французин? — така че най-добре за него било да напусне страната незабавно, защото иначе тя щяла да направи така, че да го арестуват.
В края на краищата, Анри й повярва. И си отиде.
Когато синът им се роди, Аманда го кръсти на отдавна починалия любим чичо на Анри — така се бяха разбрали двамата още преди раздялата. Веднага съкрати името на Джей Пи, но фактът си остана. До ден-днешен тя говореше с детето на френски толкова, колкото и на английски, за да е сигурна, че то владее езика свободно и може да разговаря с баща си.
Анри беше любовта на живота й и тя така и никога не успя да му прости това. По всичко личеше, че не прости и на себе си.
Междувременно той продължаваше да звъни редовно и звукът на гласа му я натъжаваше толкова, че тя усилваше звука на телевизора, докато Анри говореше колебливо с Джей Пи по телефона, а детето му отвръщаше единствено с предпазливо „Oui?“.
— Виж — рече Аманда, зарови отново вилицата в салатата и преглътна сълзите си. — Съжалявам за онова, което казах за паметника на животните от войните. Съжалявам за псувните. Мамка му, съжалявам за всичко, окей? Няма нужда да ме наказваш допълнително.
Очите на Мей изглеждаха пълни с удивена загриженост, но ударът на Рейчъл не закъсня:
— Не е заради паметника? — рече тя. — По-скоро е заради цялостната жар, с която се отнасяш към всичко?
Аманда очакваше — глупаво, както внезапно й се стори — да я засипят незабавно с уверения, че няма за какво да се извинява, така че сега изведнъж отново се раздразни.
— Дядо ми Джо изгубил крака си във Виетнам — рече. — А после, когато се върнал в инвалиден стол, битниците го заплювали по улицата. Прости ми, задето смятам, че паметник на пощенския гълъб е проява на лош вкус.
— Лелей — прошепна Мей. — Дядо ти се е бил във Виетнам?
— Това по никакъв начин не може да е вярно — отвърна Рейчъл, а гласът й беше станал каменен.
Аманда изстина. Казаното наистина не беше вярно. Дядо Джо така и не бил мобилизиран и умрял на строителната площадка, когато земекопна машина случайно прерязала бедрената му артерия. Чувстваше как лошата карма се трупа заради лъжата, заради това, че беше представила смъртта му за героична дори само един-единствен път. Но някои неща просто трябва да бъдат направени.
— Убивал ли е виетнамци? — попита Мей със сериозност, която придобиваше винаги, когато някой наоколо проявеше каквото и да било неуважение към азиатската раса.
Рейчъл изпуфтя презрително.
— Британски войници всъщност никога не са воювали във Виетнам? Австралийците обаче са воювали и още как? Баща ми…
— Дядо ми беше американец — парира Аманда, защото това вече си беше чистата истина.
Мей зяпна Рейчъл.
— Сериозно?
— Бащата на майка ти ли? — попита Рейчъл и придоби объркан вид — нещо, което само по себе си пък обърка Аманда.