Джордж обожаваше хартиените книги със същата ненаситност, с която други хора обичат коне, вино или прогресив рок. Така и никога не успя да приеме електронните книги, защото смяташе, че при тях самата книга е сведена до компютърен файл, а компютърните файлове бяха заменяеми, някак еднократни, неща, които човек никога не може да притежава истински. Той например не пазеше нито един имейл отпреди десет години, но в библиотеката му все така стояха всички книги, които беше купувал тогава. Освен това, нима съществуваше на света по-съвършена вещ от книгата? Различните типове хартия, гладка или груба под дланите. Ръбчето на страницата, притиснато във възглавничката на пръста при прелистването на нова глава. Начинът, по който марката, избрана от самия теб за отбелязване на страницата, до която си стигнал — артистична, скромна, просто откъснато листче или обвивка от бонбон — се придвижва напред по обема на книгата, отбелязвайки напредъка ти: винаги мъничко по-нататък всеки път, когато затвориш томчето.
А как изглеждат книгите, подредени по стените! Организирани по приумицата на собственика им. Организацията на Джордж беше неизменно проста: в момента книгите му бяха подредени по автор и хронологично, но през годините ги беше подреждал и по размер, по тема, по тип корица. Всичките си стояха по лавиците, твърде много на брой, но никога достатъчно, затворените в тях истории бушуваха вечно, с читател или без — Доротея Брук3 отново и отново избираше погрешния мъж за свой съпруг, дъжд от цветя все валеше над погребението на Хосе-Аркадио Буендия4, Хал Инканденца безкрай разиграваше Страшния съд на тенискортовете в Енфийлд5.
Веднъж Джордж гледа по телевизията предаване за мандалите от пясък, които будистките монаси изработват. Смайващо красиви рисунки, понякога цели метри в диаметър, друг път широки колкото цяла зала. Фигури от разноцветен пясък, старателно вплетени в симетрични шарки, като за целта монасите използваха тесни тръбички, подобни на сламки за пиене, издухваха през тях пясъка, подреждаха го пласт след пласт в продължение на седмици, докато мандалата най-сетне станеше готова. След това, по правилата на будисткото отричане на материалното, тя биваше унищожена, но Джордж предпочиташе да не мисли за този момент.
Истински интересен за него беше фактът, че — освен ако нещо не беше доразбрал, което също не беше изключено — мандалата представлява отражение на вътрешното състояние на самия монах. Неговото същинско Аз, вероятно постигнало пълния покой, бива изложено в една красива крехка форма. Душата като рисунка.
Книгите на стените на Джордж бяха неговата пясъчна мандала. Когато всяка от тях си беше на мястото, когато той можеше да прокара длани по успоредно изправените им гръбчета, да свали която си поиска от лавицата, за да я чете и препрочита — тогава цялата библиотека представляваше най-чистото и тихо отражение на неговото вътрешно състояние. Е, може би не на действителното му вътрешно състояние, а на онова вътрешно състояние, в което Джордж мечтаеше да пребивава. Факт, който, като се замислеше човек по-сериозно, вероятно се отнасяше и за монасите.
Затова в деня, когато за първи път разряза страниците на книга, когато острието се заби в старото томче с меки корици, което беше намерил захвърлено близо до кофите за боклук зад ателието си, Джордж се почувства така, сякаш някой беше стъпил тромаво сред подредения пясък на неговата мандала. Богохулство. Десакрализация на божественото. Или, може би, освобождаване на божественото от някакви окови.
И в двата случая, усещането беше… интересно.
Никога не се беше смятал за художник, определено не се смяташе за такъв и сега, но през целия си живот беше умеел да скицира донякъде прилично. Притежаваше известна техника, можеше да нахвърля човешко лице — това не се отнасяше за ръцете, но кой ли друг, освен Джон Сингър Сарджънт можеше да рисува човешки ръце? — а в известен период от време дори беше правил скици с въглен на голата Клеър, полегнала сред възглавници или безуспешно опитваща се да крепи на главата си украса от пера, която беше намерила един Бог знае откъде. Разбира се, тези скици бяха само прелюдия към секса и в това нямаше нищо лошо, както и, вероятно, представляваха знак за евентуалната им бъдеща женитба, тъй като бяха сред причините, поради които Клеър беше допуснала изначалната си грешка по отношение на същинската природа на Джордж.
— Изобщо не е лошо — казваше обикновено тя, докато измъкваше ризата на Джордж от панталона. А онова, което следваше, беше винаги спокойно, ведро и изпълнено с характерната за тези актове радост.
4
Хосе-Аркадио Буендия — героя от романа на Габриел Гарсия Маркес „Сто години самота“ — Б.пр.
5
Хал Инканденца — герой от романа „Безкрайна шега“ на наскоро самоубилия се млад американски писател Дейвид Фостър Уолъс — Б.пр.