След сватбата Джордж не спря да рисува и скицира, не спря и когато подхвана бизнеса си, нито пък когато съпругата му започна да се изкачва по йерархичната стълбица на адвокатите по граждански дела — един ден щеше да стане съдия, в това бяха сигурни и двамата — но никога не отбеляза истински напредък, независимо че Клеър продължаваше да смята (мило, насърчаващо, обнадеждено), че напредъкът рано или късно ще настъпи. Джордж си остана просто човек, който ловко си драска, голите скици с въглен ставаха все по-малко и по-редки, украсата от пера се изгуби завинаги, упоително страстните следобеди полека-лека и малко преждевременно преминаха в подиробедната дрямка на средната възраст.
Ханк, новият съпруг на Клеър, беше управител на хотел, част от огромна американска верига. Джордж нямаше представа дали той също някога е проявявал интерес към рисуването.
След развода Джордж продължаваше да рисува от време на време, понякога само дращеше, докато говореше по телефона, друг път си вземаше листа скъпа хартия от склада на ателието и упражняваше ръката си като нахвърляше някое дърво, огряно от слънчевите лъчи, пейка в парка под проливен дъжд или онзи чифт поразително грозни обувки, които Мехмет беше зарязал в офиса след едно безуспешно прослушване за „Цар Лъв“. По-сериозни опити в рисуването Джордж не правеше. Никога нищо повече от скици с молив, понякога с мастило; въглен вече не използваше.
Докато не намери книгата. За малко да я пропусне. Беше паднала зад кофите за боклук и Джордж я мерна случайно, докато се опитваше да събере остатъците от нечий изхвърлен обяд, развлечени по целия тротоар от някой извадил късмет гълъб. Оказа се роман на Джон Ъпдайк, който Джордж не беше чел (всъщност той не беше чел нищо на Ъпдайк) със заглавие „След лилии красиви“. Джордж прибра съсипаното томче в ателието и разлисти лошо повредените страници. Ръбчетата на повечето бяха залепнали едно за друго, явно след някой преживян дъжд, но около половината книга все още ставаше.
Джордж беше поразен от внезапния порив да нарисува нещо върху някоя от страниците. Животът на книгата беше приключил, тя беше напълно нечетима, но въпреки това рисуването върху нея му се стори както възбуждащо вандалско, така и — тази втора мисъл го изпълни с увереност, че ще постъпи възможно най-правилно — начин да предаде тялото й на вечен покой, да й осигури достойно погребение, да постави монети върху вече затворените й очи. Но когато опря връхчето на молива си върху една от по-чистите страници, Джордж се спря.
По-добре беше да използва острие.
Без да се замисля, той бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади от там макетния нож, с който подрязваше, оформяше и снаждаше материали всеки път, когато имаше задача нещо да бъде изработено на ръка — случаи, все по-редки в днешната ера на компютърния дизайн, срещу който Джордж не се беше съпротивлявал, тъй като този начин на работа беше по-бърз и му оставяше повече свободно време за драскане, моткане и мечти. С ножа в ръка той отново застана над поставената на работната му маса книга.
Беше събота сутрин. Всеки момент трябваше да отвори ателието, но вместо това Джордж постави върха на острието върху една страница. Ахна леко при първия направен разрез, едва ли не очаквайки книгата да ахне с него. Тя не го стори, но след първия натиск Джордж остана неподвижен, за да си даде сметка какво всъщност е сторил.
А после направи втори разрез.
Режеше и режеше, малки лентички, големи лентички, извити, ъгловати, тук-там не режеше, а късаше, всъщност късаше много, поне отначало, докато свикне със специфичното съпротивление на хартията. Повечето изрезки по форма не съвпадаха с намерението му, но продължаваше да реже, забиваше острието дълбоко в думите на Джон Ъпдайк (докато си почиваше, очите му прочитаха откъсчета от текста, цели параграфи, изпълнени със смайващ брой употреби на точки-и-запетаи и минимално количество сюжетно действие).
В някакъв момент Джордж все пак отвори ателието и захвърли всички клиенти на милостта на Мехмет, докато сам той остана съсредоточен със смайващо усърдие върху изрязването, часовете течаха, топяха се с рядка бързина. Джордж не беше съвсем сигурен към постигането на какви точно форми се стреми, но в късния следобед, когато Мехмет вече нямаше търпение да се изстреля към вкъщи и да се приготви за излизане в съботната вечер, той събра най-гладко изработените си изрезки върху квадрат от черна хартия и полека ги сглоби в онази фигура, която се беше оформила предварително в съзнанието му. Не струпа изрезките една върху друга, не им придаде обем или каквато и да е триизмерност, не — просто ги подреди легнали върху перната страница, някои от тях дори не се докосваха с останалите, и така, полека, ги нагласи в правилния контур: разпръснати думи и части от думи го гледаха, подобни на разкривени прозорчета към света, построен вътре в книгата, прозорчета, които Джордж беше изрязал в нея с ножа си.